„Бягство“ е третият пълнометражен игрален филм на режисьора Виктор Божинов. Той разбуни и после успокои духовете, главно патриотично настроените, с „Възвишение“, без да поставя на прекомерно изпитание националните ни комплекси. След това погъделичка чувството ни за хумор и непредизвикана почти от нищо носталгия с „Голата истина за група Жигули“. Сега ни предоставя трилъра „Бягство“ като финал на някаква трилогия от буреносен вид, отметнала като по списък всички видове тежнения на зрителя. Радвайки се на зрителски успех с предишните си два филма, в третия опит той залага на плодоносен, вечно моден и благодарен жанр като психологическия трилър. За да го поднесе малко или много по български.

А „трилогията“ на Божинов е буреносна и защото представя нашенеца като проблем за света и предимно за самия себе си. В катапултираната на най-високото и обезлюдено родопско село Чамла история ние всъщност се сблъскваме с две пренаселени за местните критерии общности. Това, от една страна, е разнородна група приятели, действащи по някакъв европроект. А отсреща из чукарите - рехабилитационен център за наркомани, забит в пустошта като някакъв макет на спасението. Населен е с хора с рисково настояще, други - със съмнителни дейности, забелязват се и малко идеалисти с чувство за лична вина… Двата проекта са разположени в пустошта на привлекателната за невежи туристи планина и скоро ще влязат в конфликт, преливащ от демагогия и притворство, докато дойде на ред грубата сила и насилието.

Катализатор на междувидовата война на висока надморска височина е човек, който си мисли, че може безнаказано да влезе от проект в проект – с други думи, от едната общност в другата. И двете общности не са идеални, нарушават правила и порядки, но конфликтът, сблъсъкът ги определя по-точно, детайлно и смислено от идеалните им, теоретично заложени цели на съществуване.

Разнородната група, малочислена и духом освободена, е делегирана от проекта с мотивация да нахлуе в просторите и покоите на планината с цел да оживи красивото място с евентуални артинсталации, освободено поведение и екстазно битуване. Малцината избрани пристигат наивно и заживяват артистично при свръхсемпли условия – порутена къща, затрупана с родопски завивки и възглавници за камуфлажен уют, няколко предани и кротки като тамагочита домашни животни, проста и непитателна домашна храна. Е, и оранжерия с марихуана, да не бъдем прекалено пасторални, но също и изкушаващи природосъобразни удоволствия – вана, пълна с билки. Водата е донесена с конче от извор и е подгрята с подкладен отдолу огън. Терапевтично се извисяват гледки околовръст - надиплени като ветрила върхове, свеж вятър и здравословен студ климатизират пейзажа сутрин и вечер. Родопите напират и диктуват дрескода – един с пуловер, друга със скъсен топ. Сякаш машина на времето смесва правилата и реквизита.

Кой би нахлул тук освен някакъв кинаджийски екип? На пръв поглед никой. Групата е разнородна – французин, англоговорящ и глобално настроени българи. Намирисва силно на провал, тъй като всеки от участниците май по-скоро бяга от нещо и не вярва в кой знае какво. Зад позите и ентусиазма надничат мрачно и изпълнено с токсичен опит минало, тягостно и скучно настояще, дори болест и задаваща се смърт.

Може би близостта с природата и естествеността на основните човешки дейности и потребности ще се окажат нова илюзия, любовта ще се вреди в този ноев ковчег от спасяващи се на върха на планината. Тяхната неестествена и леко фалшива веселост, екстазът от простоватия бит лъхат на зле планирано дълго поражение. А чакането на чудото едва ли гарантира, че чудото може да бъде разпознато, ако се случи. А то ще се случи чрез интервенция отвън.

Иначе общността с чуждоземен пълнеж сякаш няма истински лидер. Основоположникът на уютното гнездо сред върхарите, бивш френски легионер, е лаконичен, сдържан и пълен със стаена обида от живота и любимата си. Двигателката на проекта, неговата любима, се превъзнася прекалено, напира да се работи от сутринта и да не се пуши трева, но е достатъчно толерантна и обикновено голословна. Любовта за нея не е мотивация, докато за останалите две двойки ще бъде.

И все пак групата на разноезичните е симпатична, не идеализирана, плод на компромиси, роднинство, партньорство или приятелство, и е пълна с достатъчно противоречия, за да не издържи десет години, каквито са рамките на проекта. Затова се появява катализатор, мистериозен новодошъл, който поставя нещата намясто, след като всичко е разрушено, опожарено, отскубнато, консумирано и продадено. Това обаче ще даде шанс на някои от героите да проявят качествата на истински лидери, а други да позатихнат и замълчат поне временно.

В противовес на тази шарена компания, напомняща бивши хипита в ново действие, се подвизава редът в близката комуна. И там има привиден лидер – баща с чувство за вина, че не е спасил и опазил дъщеря си от наркотиците. Има и действащ брутално, но и витиевато демагогски диктатор. В този център всичко е принуда – храната се счита за вид наказание, затова е оскъдна, трудът е повинност, родителите на младите наркомани са алиби за крути мерки. Чувството за вина на всеки питомник е добре култивирано, за да бъде превърнато в послушание и пълно и безотказно подчинение дори когато става дума за извършване на престъление. Методът на убеждение е съчетан с насилие по някакъв куриозен постсоциалистически начин и прави грубата сила приемлива за окаяниците там.

Съприкосновението между тези две общности предизвиква нещо като психотест за хората в тях. В едната комуна изкушават с езда, труд в яхъра и пърленки като в еколагер, в другата – с подчинение на организираната сила и съучастие в престъпления по силата на необходимостта. Лидерите по ведомост са слепи и първосигнални, а подмолните се разкриват само при верижната агресия. Необходима е някаква ефективна провокация, за да се промени ситуацията.

В началото филмът е някак прекомерно бавен, сякаш наблюдателно и флегматично настроен, но постепенно набира скорост, избухва в интензивни стълкновения и всеобща безизходица. Накрая ще завърши повече от благородно за този кръвопролитен, пълен с нормализирано безсмислено насилие жанр. Образите на основните герои са сдържано и лаконично обрисувани, което говори на зрителя достатъчно, без да го подценява, нито пък надценява. Изключението, за съжаление, е основният герой, който някак излишно подробно разказва трудното си детство.

Накрая и рехабилитационният център ще претърпи крах като замисъл и съществуване, наред с другите щети и поражения. Природосъобразният живот, служенето на прилична и добре субсидирана кауза, очакването на милосърдие и прошка отгоре също понасят удари. Най-резервираната героиня обаче се оказва от най-интересните образи във филма и постъпва най-достойно, съгласявайки се да окаже помощ дори след като е била подведена.

Цялостно трилърът на Виктор Божинов е рядко смислена продукция, особено за българската история на този жанр. Родопският фон не опошлява нещата, не ги етнографира, а някак ги извисява и космополитизира. Нищо че общите ни комплекси бъкат и извират отвсякъде – и от лошите, и от добрите герои.

Най-добрият продукт на Виктор Божинов до момента едва ли би взел „Оскар“ за чуждестранен филм, но все пак е жалко, че авторите на „Бягство“ го оттеглиха от номинациите за кандидат за вечна слава.