БЕЗКРАЙНАТА ГРАДИНА


от
на г.

БЕЗКРАЙНАТА ГРАДИНА

Първият филм на известния и по света наш театрал Галин Стоев реди кадри, изпълнени с бутиково красиви изкуствени градини, купища живи цветя за продан, елейна музика и натрупан по улиците боклук, и накрая завършва с трогателното посвещение „На всяка наша любов“.

Всъщност „Безкрайната градина“ е филм за дълбоката бездна от емоции, в която се крие всеки от нас. И най-вече за неочакваните пътища, по които може да попадне доброволно или насила в бездната на някой друг и това може да бъде безкраен извор на красота, съчувствие, както и пълно разминаване. Емоционалната грамотност и неграмотност на героите се провира през тяхното привидно стереотипно поведение, което по-скоро прикрива дълбоки и тайни рани. Личната мелодрама на всеки от героите е възприемана и възпята като мелодия. Хуморът е дискретен, потаен, звучи като недоловим обертон.

Става въпрос за двама братя – единият с поведението почти на аутист, а другият, баткото, преструващ се на преуспял и общителен посредством тромави шеги. Те се въртят около една жена, почти безмълвна в целия филм. Цветарският й магазин е нейната крепост, а микрокосмосът от градини, които гради в задната стаичка на магазина си, са като някакъв друг вид аутизъм.

Малкият брат се е затворил вкъщи, в пълна изолация, изключил дори телефона си, а големият се грижи за него, както и за битовите проблеми на общината, където работи. Младата цветарка явно е преживяла голяма трагедия, за която до края на филма нищо не разбираме, мълчи и съди с поглед. А четвъртият герой е приятелката на големия брат, която бърбори, напира, припира във всичко, гримасничи, играе, пее, обижда се, нахалства. И зад всичко това отново прозира преглътната и приседнала на гърлото дълбока емоция, интимни светове, които срамежливо се крият, красота, която е неуловима, изменчива, всъщност също негласна и безсловесна.

Въпреки че разказът се води от първо лице от името на големия брат, той упорито избягва нещата, които не желае да си припомня. Четиримата млади почти играят по правилата, нарушават ги в рамките на допустимото, дори когато си позволяват да бъдат и странни, но нещо струи, прелива, извира под тях, задушава ги и от време на време се излива на показ в моменти на неосъзнато щастие – тананикане по улиците на града на песни с чужди думи, пеене в хор, любовни игри в някакъв неосъзнат копнеж по неизразимото. Любовта сменя посоките, вселява се ту в един, ту в друг от персонажите, дори разменя местата им, микросветът на красивата изкуствена градина се прелива в макросвета на града и неговите градини, красотата оживява, хармонията се долавя и диктува своите закони с гласа на цветарката и нейните изящни правила. Има свят на чувствата, който изисква да бъде изучен, но правилата му се оказват толкова временни.

И героите, така срамежливи в излиянията, така български с тази сдържана интимност и срамежливост в поривите към другия и със своя суров свян от собствената си вътрешна красота, ще се разминат по уникален, но всъщност напълно естествен начин. Благородно ще се откажат от любовта,  без да престават да я очакват и припознават във всичко наоколо.

Освен този пласт във филма – красотата на скритите дълбоки и нежни чувства, на омайната наглед изкуствена градина и на съкровената музика, филмът гради един доста нашенски и достоверен фон на жестокост, ужас, смърт и страдание, както и дивашка самота. Самозапалил се и изгорял човек, възрастна грохнала чистачка, която чисти след него, хора, които снимат и бягат – всичко това присъства, но вече придобило друг, съкровен контекст. Не като безразличие, студенина и отчужденост. А като събития, които вкарват всеки в собствената му бездна от вина и страдания, така тържествено премълчани и спестени на другите.

Дори и чувството за вина в този филм е обречено да бъде красиво, то е високоблагородно и съвсем оправдано човешко чувство, от което също струи хармония, нежност и разбиране към света. Сюжетът с неприбрания боклук на София, в който градът затъва и даже витрината на цветарския магазин е полузакрита от препълнени кофи, е не публицистичен, а придобива съвсем друг, изначален някак смисъл.

Актьорите са сдържани и потайни. Особено точна пък в обратното – преекспонираното си поведение, е Глория Петкова в ролята на пренебрегнатата приятелка. Всеки кадър е изискано композиран до такава степен, че прелива плавно и пленително в изкуствените градини, вероятно изградени от художника на филма Юлиан Табаков. Градът и градините стават в някои мигове едно цяло.

Режисьорът Галин Стоев е направил чудеса от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, сама по себе си достойно оценена от журита и публика. Сценаристите (режисьорът, Яна Борисова и Георги Тенев) отнемат изобщо репликите на най-слабия персонаж и го правят безмълвен и фотогенично дълбок. После прилагат този удивително български и актуален фон с променен издъно социален контекст. Неочакваното превъплъщение на Никола Анастасов в последната му роля – в някакво почти старческо, но и отвъдно умиление и транс от живота и неговите звуци като диригент на хора, е привнесено с удивителна мярка и такт в камерната драма на останалите персонажи.

„Безкрайната градина” е един нешумен филм, който не фамилиарничи с героите си, но дълбоко ги познава и цени. И неволно и неусетно принуждава зрителя да се разпознае в тях и оцени и себе си високо като ранимо, нежно и силно човешко същество, с пълен набор от вини и комплекси, които само могат да разширят диапазона на чувствителността му и сетивата му към живота.

Ако трябва да се търсят паралели във фабулата, филмът напомня механично на „Адаптация“ с Никълъс Кейдж, но по светлочувствителност и страстна нега е близък с най-любовния филм на Алмодовар „Говори с нея“, където любовта пронизваше микро и макросвета по един и същ, и единствено справедлив в този живот начин.