Обичам филми, които се отдръпват от непосредствената реалност и си позволяват смелостта да редактират, да филтрират, да опосредстват, така че да създадат свят със собствена логика. Свят, който е затворен като кристална снежна топка, да, но е една идея по-някакъв от непосредствения – по-красив, по-умен, по-интересен, по-смешен, по-отговорен, по-общителен – и притежава силата да влияе, както затвореното пространство на кристалната топка все някак променя реалността наоколо.

Докато реалността, а оттам и твърде реалистичното изкуство често биват задвижвани от лесната, непосредствена и обречена стратегия “всички са луди, само аз съм нормален”, в кристалния свят на сценариста Иван Марков и режисьора Димитър Коцев – Шошо има една много важна философска врътка – всъщност всички са луди, но това не пречи. От начало до край разказвателният език на “Маймуна” е ръководен от внимателно култивиран пиетет към шашавото. Чуждите чудатости не са презряни или замазани, а умишлено търсени, и те не само не пречат, не само са безусловно приемани, а и се превръщат в капитал, който движи отношенията и самата история. Независимо дали се придвижваш из училищните коридори с паркур, дали си откраднал маймуна от зоологическата, дали озвучаваш всичко с бийтбокс, дали си мъж, който се облича в женски дрехи и ходи с тях на опера, или чакаш извънземните да дойдат, ти имаш място в тази реалност.

Някъде по средата на филма главната героиня Мая казва на баща си, който е в кома, че типовете от военния хор, дето пеят на болния си диригент, са “напълно изтрещели”. И това не е нито трагично, нито цинично, а смешно, именно защото в “Маймуна” почти няма някой, който да не го пере сачмата. Филмът бъка от образи (във всичките смисли на думата), чието изграждане, разкриване и развиване само по себе си оправдава разказването и прави гледането удоволствие. Това са живи персонажи (не просто вагони по релсите на историята), които притежават собствени вселени, имат волята да са по-силни от реалността и да й реагират далеч от клишетата и готовите решения. Също както бащата е в кома, но на лицето му е цъфнала абсурдна усмивка, така и главните герои успяват да превърнат случващото се, било то тъжно или глупаво, в смешка.

Самата Мая, главният образ, е раздърпана тийнейджърка с особени вкусове (например към опера и към различни чорапи), своенравна, добродушна и леко шматка – пълнокръвен, смахнат, но логичен образ, комичен, но не клоунски, изграден внимателно и изигран блестящо от Александра Костова, който дълго ще остане в мен и навярно от време на време ще ми подсказва какво да правя в определени ситуации. Тя остава свежа, непринудена и винаги приемаща, докато се лута из света и се опитва да изясни отношенията си със странностите и тъгите му – болния баща, натъжената майка, влюбената полусестра, затворената маймуна, параноичната роднина, потайния учител, далечната любов…

Интересен е и фантастичният невидим и ням Дядо Коледа, който през цялото време бди над Мая – пушката, която присъства в почти всяка сцена от началото и която накрая най-после гръмва. За най-голяма изненада Дядо Коледа не дава, а отнема, поне привидно. Както казва режисьорът обаче, “хората порастват чрез своите загуби”, така че дори тази огромна загуба във вселената на филма е представена по-скоро като подарък, като нещо странно, но правилно.

Филмовото пространство, също като персонажите, е внимателно изградено, така че и то да допринася за света на “Маймуна”. През погледа на Димитър Коцев и в комбинация с ведрата музика София изглежда хубаво, странно и веселяшко – богаташки къщи, чисти училища, красиви стари сгради. Дори панелките, които обичайно са идеалният декор за изграждането на порутена, грозна, груба реалност, изглеждат приказно с огромните графити върху тях.

Макар и на места да е осезаемо плитък в отношението си към героите и засегнатите проблеми, “Маймуна” е кохерентен, непретенциозен, смел във въображението си и безупречно изпълнен поп филм, който ме разходи из друга, по-шашава и шарена реалност, който ме увлече, забавлява, разсмя, трогна (не само мен — непознатото момиче от лявата ми страна в “Люмиер” си бърса сълзите на последната сцена, видях) и който ме изпрати обратно в света с желание за повече “Маймуна” в реалността.

*"Маймуна" е носител на наградата на публиката на 20-тия София Филм Фест.