Това беше едно от най-кратките и ясни въведения на тазгодишното издание на „Черни нощи“: кадрите на симпатична еснафска романтика край океана и пред Айфеловата кула се сменят без преход с картини от супермаркета, кухнята, мълчалива вечеря с родителите на съпруга и конвулсивен плач под душа. Точно две минути и половина – и вече сме наясно, че любовта на тази жена не се е получила. Нищо, което завършва с изнасилване, не се е получило, все едно какви са обстоятелствата и кои – участниците, и ако това не е очевидно, значи и съответните общество и цивилизация не са се получили.

„Подчинение“ е вторият пълнометражен филм на Леонардо Антонио и реално започва в момента, в който една жена отива в полицейския участък да се оплаче. Подготвян е две години с консултации на всички нива от социалния процес около едно изнасилване – потърпевши, психолози, социални работници, полиция, адвокати, съдии. Идеята да направи нещо по въпроса за сексуалното насилие в семейството започва да преследва Антонио след едно наблюдение, подхвърлено от негов приятел, виден лисабонски психиатър. Че 90% от най-сериозните психични проблеми на португалците се дължат на изнасилването и на „проституцията“ вътре в брака (силна дума, с която се обозначава оставането на един от партньорите с другия поради финансова невъзможност за отделяне, а не поради вътрешна необходимост от съжителство).

Когато авторът започва да нахвърля фабулата, осъзнава, че ще зависи изцяло от актрисата в главната роля, затова му е нужно тя да е „неизвестна, красива и способна – една 30 години по-млада Мерил Стрийп или Глен Клоуз“. Йоланда Ларанжейро в ролята на фризьорката Лусия е идеална: непознато лице и могъщ, фино култивиран драматичен талант. Но докато нуждата от „неизвестна“ и „способна“ е повече от разбираема, тази от „красива“ продължава да ме удивлява дори след като се уверих колко резултатен избор е в случая. Защо е необходимо Лусия да е със забележителна външност, при положение че на нея не почива нито един елемент от сюжета (освен може би фактът, че мъж от по-овластена класа е пожелал да е с нея въпреки малкото им пресечни точки)?

В социалните филми хубавите актриси ги използват заради името им, като или ги „загрозяват“ за по-сериозно (вж. Пенелопе Крус в „Не мърдай“ или Шарлийз Терон в „Чудовище“), или ги превръщат в стилизирани символи, пръскащи обаяние и ефектни фрази (вж. Джулия Робъртс в „Ерин Брокович“). Тук няма и помен от тези два подхода. Лусия във всеки момент е необичайно красива, но сякаш не го знае, а същевременно нищо в нея не е изключително – и думите, и действията ѝ са обикновени. Тя просто е човек, докаран отвъд границата на възможностите си да търпи и рационализира. Имам няколко догадки за изискването към вида ѝ, но не съм убедена в нито една. Може би Антонио е искал да привлече зрението, за да ангажира мисълта? Или да покаже, че дори зад онова, което изглежда като постигната мечта, ежедневието често е постно и дори печално както при „простосмъртните“? Да ни вкара в допълнителна несигурност, като спъне навика ни да тълкуваме красивите хора на екрана като победители или герои?

Несигурността без съмнение е едно от нещата, които авторът е целял: „Повечето зрители в края на филма не са в състояние да решат кое е право и криво. И това, за мен, е самото определение на отговорното писане на сценарии и правене на филми. Ние, разказвачите, не бива да отговаряме на въпросите, нашето задължение е да ги повдигаме.“ Относно кривостта на изнасилването няма две мнения, както и относно смущаващия начин, по който пострадалите биват третирани на местата, където изобщо такива престъления се съобщават и разследват. В случая на Лусия всички са любезни и професионални, но първите стъпки за „поправяне“ на стореното ѝ зло са мъчително подобни на самото изнасилване – лекар прониква в нея, за да я прегледа за поражения; полицай снема показанията ѝ с безизразно лице; почти изцяло мъжкият съдебен състав я поставя под особено съмнение. Тази жена – даваме си сметка – има нужда да бъде разбрана и защитена, не „осчетоводена“. Извън всичко това обаче в съда се разиграва интересен сблъсък на аргументи, факти и виждания, в който наистина има тъмни ъгли и бели петна, и място за различни тълкувания... Сцената там трае 45 минути и е превъзходен образец на жанра „съдебна драма“ – най-вероятно именно тя стана причина „Подчинение“ да получи наградата за най-добър сценарий на 24-тия талински кинофестивал.

„Подчинение“ е правен с микробюджет и без нарочна сценография (всичко е заснето в реални, неконструирани места), с максимално приближаване до битовото измерение на престъплението и неговите околности. Всичко е оскъдно, словесни или други фойерверки няма, както и гонене на универсалното. И може би именно това помага универсалното да бъде постигнато. Леонардо Антонио е на страната на пострадалия. Не виждаме гадното. На Лусия ѝ е дадена възможност да опази достойнството си пред зрителите – предотвратено е нахлуването им в най-личната ѝ сфера по начин, който също да я насили. Идеята не е жените срещу мъжете, а по-скоро човекът срещу системата. Което прави филма важен за гледане и осмисляне от публика от всякакви страни, възрасти, полове, традиции и убеждения.