В едно интервю режисьорката Кристал Мосел казва, че никога не търси истории целенасочено, вместо това се оставя те да я намират. При първия си пълнометражен филм, документалния „Глутницата“, тя забелява обектите на филмовия си интерес случайно на улицата – няколко странни типове, които, оказва се, са отгледани почти изцяло в апартамента на смейството си, където са захранвани с купища филми. Следващият ѝ проект я застига във влака – група момичета със скейтове, които ѝ стават интересни, Мосел ги заговаря и не след дълго изкарват късометражния „Онзи ден“, който по мое мнение е по-скоро неумело и несигурно упражнение за разказването, което ще се разгърне доста по-убедително в игралния „Скейт кухня“, представен в официалната програма на тазгодишния фестивал в Сънданс.
„Първо ме привличат персонажите“, казва Мосел. „После измислям историята. Харесвам истории за подрастващи хора и млади хора, които са особено страстни. Харесвам хора, които са малко встрани от обществото, малко различни. Харесвам силни жени, които превключват копчето. Харесвам нарушаването на правилата по начин, който не вреди на никого.“
Този пиетет към самобитното, онова, което сякаш е никнало върху непозната почва, онова, което не е било подложено или не се е поддало на влиянията, които оформят масата, се усеща и от самите филми. Със своята натуралистичност на образите и поетичност на кадрите „Скейт кухня“ е тиха ода за чудаците и местата, където те намират уют, в случая – за група момичета, чието място не е в кухнята, а на скейт площадката.
Не съм нито момиче, нито скейтър (за мое вечно съжаление), но филмът, иначе посрещнат равнодушно от критиката, ме развълнува и със съдържанието, и със стилистичните си решения. Интересно и близко ми беше да гледам как Камил, която сякаш не пасва никъде, отначало не пасва дори в скейт парка, защото е момиче, попада на странна група скейтърки, подвизаващи се онлайн под името „Скейт кухня“, и, макар и неловко, намира уют сред тях; как потъва в скейтенето и забравя всичко останало, прекрасно предадено от множеството бавни кадри, потопени в слънчева светлина и озвучени от отнасящия електронен саундтрак на Аска Мацумия; как се лута неориентирана, „млада, глупава и разорена“, точно както се пее в припева на една от използваните песни, които са предимно мек инди електропоп (Khalid, U.S. Girls, Sigrid) и женски хип-хоп (Princess Nokia, Future Brown, Vermillion Bird); и как постепенно научава, че приятелството и любовта са, както се казва в синопсиса на филма, „малко по-трудни за изпълнение от кикфлип“.
Преди снимките Кристал Мосел кани част от момичетата в нейната къща и прекарват цяло лято заедно, което резултира в приятната непринуденост на изпълненията и създаването на наистина самобитни и свежи кинообрази. Това, което привлича режисьорката към тази група момичета, е че „те не са типичните скейт мацки, не всички са мъжкарани, много са различни, което според мен е много яко. Те са суперотворени. И съвсем не са злонамерени, което за мен е най-якото нещо в тях.“
Макар това да е игрален филм, Мосел умишлено не добавя много история, защото, както казва в друго интервю, „ако има твърде много сюжет, започва да се губи атмосферата на реалните им животи“. Линиите с обтегнатите отношения между Камил и майка ѝ и романтичните отношения между Камил и Девън са движещи, но не отнемат от усещането, че този филм е по-скоро покана да прекараме малко време с тези хора в един свят, в който скейтенето е нещо интимно, а не, както казва Кърт, най-колоритният персонаж във филма, „просто скейтене“.