Видим е стремежът на програматорите на Солунския кинофестивал да са в крак с най-актуалните събития и да участват пълноценно в текущите диалози. Много навременни и задоволителни са ретроспективите на Илдико Енеди и Рубен Йостлунд, чиито филми спечелиха големите награди съответно в Берлин и Кан тази година. Ценно е също, че в рамките на фестивала има специална рубрика за трите финалиста за наградата “Лукс” на Европейския парламент, която отличава филми, предизвикващи дебати за европейската интеграция, осветляващи универсалността на европейските ценности и демонстриращи разнообразието на европейската култура. Тази година това са “Саамийска кръв” на Аманда Кернел, който показва несправедливото отношение към малцинството саами, коренните жители на Скандинавския полуостров, в Швеция през 30-те през трудностите, с които се сблъсква една 14-годишна саамийка в опитите си да се измъкне от социалните ограничения, “120 удара в минута” на Робен Кампийо, история за група гей активисти във Франция в началото на 90-те, спечелил “Гран при” в Кан, и “Уестърн” на Валеска Гризебах.

“Уестърн” сее върху богата почва – няколко германски работници заминават да строят водна централа до крайгранично българско село – идеална рамка за развихряне на всякакви интеграционни и прочие казуси. Реколтата му обаче е спорно питателна. Поредицата от кратки, често несвързани взаимодействия между германци и българи – враждебни подмятания, задявка край реката, игра на карти, усилено жестикулиране – бавно извежда общия знаменател на историята – неразбирането и несъвместимостта, – но това се случва по тягостно неангажиращ начин. Никой от героите не иска истински нещо, заради което така и не се появява истински конфликт за разрешаване и заради което така и не се разкрива нищо нито за едната, нито за другата страна – почти всички персонажи започват и приключват филма като празни контейнери, а част от сцените и диалозите минават просто като пълнеж, без усещане за мисия.

В дискусията след прожекцията режисьорката сподели, че се интересува от типично уестърнския сблъсък между две чужди групи, при който всяка от тях инстинктивно се поставя в позицията на превъзхождаща и между тях се разразява борба за надмощие, било то физическо или морално. Иде ми обаче да се усъмня: причината за сблъсъка тук не е толкова различието в културите, манталитета или езика, както филмът се опитва да ни каже – всъщност хората и от двете страни са с доста сходна житейска настройка, а и в селото се намират немскоговорящи. По-скоро се вижда сблъсък поради болезнена липса на характер, желание, любопитство, социални умения. Това, разбира се, не е само по себе си лоша филмова материя, напротив, то може да е например смешно, така че да предизвика симпатия, или пък болезнено, за да предизвика съчувствие. Тук обаче е просто безинтересно. Може би това е търсено като точно отражение на безинтересната и темерутска реалност, но за мен стои повече като писателска безпомощност. Преди прожекцията на последния филм на Фатих Акин в предния ден ни бяха показали кратък видео поздрав от режисьора, записан специално за Солунския фестивал. В самото му начало Акин викна нещо на гръцки с пиянски ентусиазъм и цялата зала избухна в смях. Докато гледах как се мъчат героите в “Уестърн”, си мислех колко лесно Фатих Акин стопи леда и осъществи контакт, без да присъства в залата и без да знае гръцки. На фона на това едноминутно клипче, което прекрасно демонстрира как свързването може да стане толкова лесно и за секунди, двучасовото наблюдение на хора, които просто не могат и не могат, е твърде спорно поучително. Настрана това, че въпросните хора, вместо приключенски и дръзки, както подобава на уестърн, са залутани и страхливи, способни например да съборят чужд кон, да го оставят там ранен и да избягат, без да потърсят помощ, както прави Винсент в една сцена.

Единственото раздвижване и развиване в това отношение е събрано в историята на Майнхард, която е и изведена на преден план. Само той от германците опитва да се сприятели с местните, научава малко български и - чак към края на филма - единствен проявава желание за нещо. Скоро обаче филмът отправя сравнително ясното послание, че това начинание няма как да не удари на камък. Оставаме в света, в който общуването е невъзможно.

Иначе сред малкото достойнства на филма, забелязано повсеместно от публиката, е постигнатата натуралност от страна на българските актьори. Една зрителка не можеше да повярва, че филмът е игрален, а не документален. Всъщност това е така само донякъде. В състава няма нито един професионален актьор и всички участници играят малко или много себе си, а както разбрах от Сюлейман Летифов, на когото по неволя ми се наложи да превеждам по време на дискусията, понеже бях единственият българин подръка на организаторите, конкретните реплики на български са били измислени от самите тях по приблизително зададена рамка, затова и те звучат толкова естествено и ненагласено, както рядко звучат реплики в български филм.

След края на дискусията, заинтересован, попитах Сюлейман, който иначе е търговец, дали наистина и трите му деца са в чужбина, както казва персонажът му във филма. Той каза да – две в САЩ, едно в Англия. В САЩ му се бил родил внук, когото той така и не бил виждал. Видял го за пръв път, когато отишли с филма на Нюйоркския кинофестивал. Какво нещо.