В неделя се откри състезателната програма на Солунския кинофестивал, в която участват подбрани първи или втори филми на режисьори от последната година. Темата, която обединява тазгодишната селекция, е “нуждата от корени”, вдъхновена от едноименната книга на френската мислителка Симон Вейл. Според нея корените са "навярно най-важната и най-пренебрегвана нужда на човешката душа". И за да бъде вкоренен, тоест да принадлежи към здрава общност, човек първо има задължения и едва тогава права. Една от двете неделни прожекции, дебютният “Теснота” на родения през 1991 г. Кантемир Балагов, показан премиерно в секцията “Особен поглед” на фестивала в Кан, е съвсем отчетлива по тази линия.

Заглавието, по-точно заглавията на филма дават добра отправна точка за прочит. Руското теснота предполага заклещеност, безпътица, гъчканица, докато английското closeness е по-меко, по-интимно дори. И двете ги има в отношенията между четиримата членове на еврейското семейство в забутаното севернокавказко градче Налчик, родно на Балагов. Те са магнити в тясно пространство, които ту се привличат, ту се отблъскват, отблъскват се, за да се привлекат, привличат се, за да се отблъснат. Особено видно е това при главната героиня Ила, която се лашка между желанието за изкореняване от теснотата и вкореняване в близостта. Близостта между нея и семейството ѝ е осезаема във всяко отношение, житейско, психическо, физическо, като при последното тя е особено експлицитна, показана в дълги свръхблизки кадри на дълбока интимност – усмивки, докосвания, милувки, целувки, дълги мълчаливи любовни погледи. Тази близост е топла и нежна, но и задушаваща и тясна – действително на няколко пъти не е съвсем ясно дали виждаме прегръдка или хватка. Най-вероятно и двете. Любов и ярост в едно. И точно заради огромната любов разприте им са болезнени като изтъргване на орган от тяло.

Но тук става дума и за много други тесноти: теснотата на възможностите, пред която всеки от четиримата се изправя по един или друг начин; теснотата на града, който те се чувстват длъжни да напуснат, след като продават имуществото си, за да откупят свободата на отвлечения от бандити син; теснотата на половите роли, заради която Ила е принуждавана да се омъжи за мъж, когото не обича; теснотата, която не позволява да има място за всички, видима например в междуетническите неразбирателства и в мътния клип, който младежите гледат една нощ, на реално убийство от омраза. През цялото време всички са много, много натясно.

И ние, зрителите, сме натясно заедно с тях. Балагов и операторът му Артем Йемелянов снимат в почти квадратния формат 4:3, което засилва клаустрофобичното усещане – за да бъдат уловени двама или повече души в кадър, те трябва да са максимално близко.

Друга визуална особеност е аматьорското качество на картината, което, заедно със странните авторски субтитри в началото на филма (аз се казвам Кантемир Балагов, това се случи през 1998-а в Налчик...) създава съмнителното очакване за история на нивото на домашен клип. Известно време това изглежда несериозно, но филмът е постоянен, уверен и зъбат в изпълнението на целите си, държи се здраво на краката си и удържа високо ниво на разказа до края – диалогът е съдържателен като в пиеса, историята не спира да показва тежки обстоятелства, препятствия, конфликти, на които персонажите реагират хладно, но интелигентно, кадрите всъщност са майсторски построени, играта на целия състав е непоклатима през всичките два часа, а изпълнението на Даря Жовнер в ролята на Ила е повече от впечатляващо с болезнената си отдаденост. Това, което започна като куц домашен клип, завърши като едно от най-ценните ми изживявания на фестивала до момента, заради което с интерес ще очаквам следващия проект на Балагов.