“Падаме си по повредени протагонисти. По-интересно ми е да гледам провали, отколкото победи. Мисля, че повечето хора са така. По-голямо пътешествие е. По-вълнуващо е. Повредените хора също често не разполагат с необходимите инструменти да живеят по оптимален начин, а това е богато пространство за комедия, мрачност и трагедия, които са все любими наши неща.” Така в едно интервю режисьорката Джаникса Браво оправдава артистичните си избори, а Брет Гелман, съсценарист и главен актьор във филма, както и партньор на Браво, допълва: “Ако покажеш недостатъците на хората, даваш на зрителите нещо, с което да се свържат и идентифицират.”

Все по-интересната Джаникса Браво даде заявка за отличителен глас в сферата на загубеняшкото кино още с късите “Eat” (2011) и “Gregory Go Boom” (2013), интересни експерименти с образа на неудачника, които клонят еднакво към мрачното и смешното. Но с пълнометражния си дебют “Лимон” Браво извежда тази игра до ново ниво, като показва не само пиетет към особени и особено срамни ситуации, а и свежи стилистически хватки.

“Защо да го правим, ако не го направим както трябва?”, задава Брет Гелман може би най-съществения работен въпрос. Независимата продукция е отнела на двамата пет години от написването до постпродукцията. И си личи, че филмът им е направен повече от мерак, отколкото от задължение, без натиска на крайните срокове и изискванията за финансова възвращаемост. Усещат се грижата, любовта и самобитността, всички малки, уж ненужни детайли, които насищат разказа и изграждат характерната стилистика. Любимо нещо в първата част на филма например бяха изключително смешните монтажни решения, които демонстрираха смелост и прекрасен усет за навременност, като например отрязването на сцената по средата на реплика, но не самоцелно, а за да се натърти как на никого не му пука за думите на клетия персонаж.

Филмът проследява повредения протагонист Айзък, докато връзката със сляпата му приятелка се изплъзва пред безпомощния му поглед, режисира с умилителна сериозност очевидно обречена постановка, проваля приятелството си със силно самомнителния главен актьор, влиза в нова връзка с привидно съвсем непасващ партньор, която обаче лека-полека сработва по своя си неловък начин – общо взето, всичките му отчайващи опити да бъде значеща част от нещо, било то постановка или връзка. Целта на авторите е да изкарат “комедия от дълбок дефект”, както прави например “Ани Хол”, който двамата цитират като едно от многото си вдъхновения.

Дефектите в “Лимон” изобилстват и са използвани за създаване на безкрайни нелепи ситуации на социална малфункционалност – себичност, непохватност, самомнителност, неадекватност, чепатост, откаченост (но както казва един от персонажите във филма, това не е от добрата, а от “лошата откаченост”). Иронизирането е подсилено и от желязната игра на Брет Гелман и най-вече на Майкъл Сера (обичайно подценяван актьор, но според мен един от най-фините ироници в киното).

Като в “Punch-Drunk Love” на Пол Томас Андерсън, друга особняшка комедия за социално неадекватен персонаж, който отчаяно търси някакъв път извън статуквото и го намира в любовта, “Лимон” третира персонажа си с насмешка, но и с внимание – също като Бари Игън, Айзък е каша, но каша в развитие, дефект в ремонт, добронамерен идиот, който е лишен от инструментите за добротворчество, но бавно и непохватно си ги набавя, без обаче да загърбва причудливостта си. Tоест филмът остава в откачената си тоналност докрай. Резултатът е сложна мрачна загубеняшка абсурдистка комедия за това, което Джаникса Браво нарича “пътешествие на излизане от тъмнината”.