Не знам дали заради личните ми наклонности, или заради обективен превес в програмата на фестивала, но тази година определено ме впечатлиха повече ужаси и трилъри, отколкото фантастични филми.
Едно от малкото изключения, наред със страшно забавния и зрелищен инди екшън „С пищови на кръста“ на Джейсън Лей Хаудън, беше „Синхронно“ – четвъртият пълнометражен филм на дуото Джъстин Бенсън и Арън Мурхед, които вече са редовни посетители на почти всички големи фестивали с фантастична тематика.
Подобно на още един интересен филм, показан в Ситджес, „Дългата разходка“ на единствената лаоска режисьорка Мати До, „Синхронно“ и изобщо филмите на Бенсън и Мурхед залагат силно на реализма в разказването, пускайки в познатия ежедневен свят една-единствена фантастична бактерия, която се вписва плавно и естествено в пейзажа. Така например и двата им предишни филма, „Пролет“ и „Безкраят“, започват като интересни сами по себе си реалистични истории и поддържат тази линия половин-един час (единствено разказвателните похвати, като някои визуални емфази и напрегнатия звуков фон, загатват за наличието на мистерия), докато в някакъв момент не гръмва пушката на фантастичното.
Тази безфанфарност ми допада особено много, защото така се набляга не на спектакълните трикове, характерни за комерсиалното жанрово кино, а на доброто разказване, което Бенсън и Мурхед владеят. В едно скорошно интервю Силвестър Сталоун казва, че съвременните екшън филми не навлизат във вътрешните подробности, примерно е много трудно да разгадаеш какво се върти в главата на Тор, и че с „Последна кръв“ той се е опитал да направи обратното – да разкаже безефектна история за един човек. Макар и в друга жанровост и тоналност, същите опити извършват и Бенсън и Мурхед, наблягайки повече на идеята, отколкото на екшъна, и отделяйки време за изграждането на персонажите, за да ни станат те интересни и отвъд участието им в екшъна.
Различното в „Синхронно“, в сравнение с предишните филми на режисьорите, е, че мистерията тук е експлицитно изведена още в началото, поставяйки персонажите пред задача и предоставяйки на зрителите филмово изживяване от типа „какво е станало?“. Историята се концентрира върху двама приятели и колеги парамедици, които попадат на няколко странни смъртни сцени, където са открити смешни във внушителността си антики, например древен меч, както и опаковки на нов легален наркотик, носещ името „Синхронно“.
Както в много други филми, показани в Ситджес, странното и страшното вървят под ръка със забавното, а тук – и с кратки и величествени линчовско-кубрикски психеделични сцени. След като скоро се установява, че „Синхронно“ е в същността си хапче за пътуване във времето, филмът се превръща в история за главен герой, поставен в свят с нови, непознати закономерности, който опитва, опитва и опитва да постигне целта си – да спаси изгубената във времето дъщеря на най-добрия си приятел.
Заигравките с физичната концепция за време са от особен интерес за Бенсън и Мурхед – такива имаше и в предишния им филм „Безкраят“, а „Синхронно“ започва с цитат от Айнщайн като титулно мото: „Разграничението между минало, сегашно и бъдеще е просто упорито постоянстваща илюзия.“ Сцените от миналото на Ню Орлиънс се вмъкват и натрупват върху сегашното, създавайки времево напластена картина на града, в която ситуациите от различни времена се отразяват и допълват по забавен и замислящ начин.
В някои доста убедителни отзиви сцените с връщането в миналото са наречени клиширани, но лично за мен бяха особено живи и вълнуващи, именно заради споменатия реалистичен подход към тях. Макар и да бяха кратки и сравнително повърхностни, имах рядкото чувство, че героят наистина е там, а не в картинка от учебник или грандиозна екшън сцена, и така ми беше много по-лесно да съпреживявам, а не просто да зяпам.
Има и мнения, че с оглед потенциала на фантастичните обстоятелства сценаристът не развихря достатъчно историята, но аз отново ще си позволя да защитя кроткото, приземено, стеснено разказване, което видимо си поставя за цел да впечатли не с мащаб, а с добра история, в която има приятни дози човечност и фантастика. Не е шедьовър, да, но е приятен филм без претенция за шедьовър, който поддържа интереса ми към Бенсън и Мурхед.
Все пак, макар че филмите на режисьорското дуо са до определена степен самодейни – освен че са режисьори, копродуценти и комонтажисти, Бенсън е сценарист, Мурхед е оператор, а в „Безкраят“ двамата са и главни актьори, – те видимо се целят във все по-комерсиален успех и все по-голям бюджет, без обаче да правят компромис с разказвателните си предпочитания. За комерсиалните мераци говори например изборът на изпълнителите на главните роли в „Синхронно“ – Джейми Дорнан („Петдесет нюанса сиво“) и Антъни Маки („Отмъстителите“). Само че творческата страст и комерсиалният успех може да се окажат две трудни за балансиране топки. Най-малкото, по-голям бюджет обикновено означава повече хора, които ти мелят на главата да бързаш с продукта, а бързането рядко се спогажда с добрите намерения.
