Според архаичен грузински ритуал душата на човек оставала заклещена на мястото на смъртта, ако е настъпила извън дома. Затова и трябвало най-младият роднина да извърви пътя от там до родния дом на починалия, разплитайки нишката, по който душата да се върне обратно „у дома“. Или поне това разказва някакъв си грузинец на рускинята Жужа Добрашкус, докато пътуват със самолет към Тбилиси. Добрашкус е художничка, писателка и сценаристка, родом от Казан. Въпреки че е учила в държавния университет за изкуства в Москва, тя смело твърди, че националната ѝ принадлежност към Русия е придобита по случайност. Рускинята е живяла в Париж и Лос Анджелис, преди да се установи трайно в Централен Лондон. Там тя се запознава с още един представител на  руската диаспора в Лондон –  актьора Александер Меркюри – и се съгласява да адаптира свой разказ за сценария на късометражен филм с името „Мама – Свети Себастиан“ (2016). Най-вероятно тогава Добрашкус решава, че следващото ѝ занимание, след рисуването, романите и адаптираните сценарии, трябва да бъде кинорежисурата. Предполагам, това съвпада и с периода, в който тя започва да прекарва време в Грузия, запленена от цветовете, културата и всичко друго, с което човек може да фетишизира чужда посткомунистическа държава, докато се отрича от своята.

Тези биографични бележки стигат само за да очертаем траекторията на една едва започваща филмова кариера. Добрашкус дебютира направо с пълнометражен, черно-бял, двучасов филм, на име „Баба, моята единствена“. Из фестивалите обаче заглавието стои в оригинал, смесица между транскрибиран на латиница грузински (ბებია - Bebia) и френски (À mon seul désir), запазвайки своя коз – енигматичността. Тази втора част от заглавието е взета от шестия гоблен от поредицата, известна като „Дамата и еднорогът“, която се пази в Музея на Средновековието в Париж. Самият филм обаче не предоставя дори бегло някаква асоциативна картина на западноевропейската култура.

Със сигурност обаче маркетингът на филма такъв, какъвто се появява по плакати и брошури, успява да го пробута на много повече зрители, отколкото иначе би си спечелил, ако разчиташе само и единствено на своите художествени качества. Гланцирани образи с необичайно кадриране: детски крака в подскок; половин лице; ръце, стискащи копа сено насред буря – това са някои от картините, които ще посрещнат зрителя, и разбира се, заснети в безупречно издържана (почти стерилна) оригиналност. В по-голямата част от филма операторката Вероника Соловьова снима от ръка, с плавни движения, които рамкират средната част на човешките тела; лицата почти винаги остават извън горната граница на кадъра. Макар този ексцентричен външен вид да прави впечатление като нещо иновативно, в комбинация с черно-бялата естетика, всъщност лишава зрителя от въпросната живителна разноцветност на Грузия, която режисьорката иначе не се скъпи да хвали в интервютата си.

Действието се развива в дълбока, неназована, грузинска провинция (снимките са правени в Мингрелия, западната част на държавата) и предмет на филма е също тайнствени и куриозни традиция и ритуали по погребването на Медея, баба (или на грузински „бебия“) на Ариадна, която е 17-годишен модел с изцяло градски начин на живот. На Ариадна се пада „честта“ да извърви 25-те километра от болницата до родния дом на покойната си баба, за да „прибере“ душата ѝ обратно. Освен с неправдобността на тези дърварски препратки към древногръцката митология филмът ни запознава и с героите си в множество ретроспективни епизоди, където майката, бащата и бабата на Ариадна вземат отношение спрямо нейния външен вид, тъй като, видиш ли, никой не вярвал, че тя е тяхно биологично дете. Наративът не изяснява тази нишка, не става ясно дали се има предвид етнически предразсъдък или расизъм, а черно-бялата палитра изключва възможността да разберем дали нямат предвид някакъв необичаен цвят на косата или очите. На бабата Медея са отредени, разбира се, очакваната размирна природа и насилническа жилка спрямо собствената ѝ дъщеря и впоследствие към внучката. В хода на филма Ариадна се бори с амбивалентното отношение към баба си и този си смислов пласт Добрашкус успява да отключи ковчежето на човешката мъка и да бръкне надълбоко в кървавата му бездна.

Ще ми се да кажа, че „Баба, моята единствена“ успява да обживее отвътре своя мит, тъй като историята и емоциите нямат нищо общо с Критския минотавър и неговия лабиринт, колкото и да настояват на това наличието на разплитаща се нишка и името Ариадна. Нямаме никакъв Тезей, нямаме девойка, спасяваща мъж, нямаме звяр и според мен по-добри прочити на филма пропускат да отбележат потенциала и нещото, с което филмът всъщност успява. Това е успешната репрезентация на междупоколенческите връзки между три жени, които въпреки че са с различен темперамент – Медея е била злобна, дъщеря ѝ е кисела, а Ариадна пък мълчалива и обидена на света, – адресират както най-доброто, така и най-лошото една в друга. Така филмът изгражда триглав протагонист, който е богат на емоционални нюанси, без да разчита изцяло на оригиналната си визия.

Според продукционната си история и езика си „Баба, моята единствена“ се води грузински филм. Повечето актьори са непрофесионални и местни, но главната част от екипа е руска (впечатление прави и благодарственият кредит към Иля Хржановски, автор на проекта „ДАУ“). Нерядко наричат Жужа Добрашкус грузинска режисьорка, предполагам, заради необичайното ѝ име, но без да правя опит за ограничаване на правата върху нечий наратив, не мога да спра да си задавам въпроса какво прави един филм тъкмо „еди-какъв си“ и изобщо определя принадлежността му към национално кино. Това са трудени и може би невъзможни за разнищване дебати, но заставам зад убеждението си, че всеки, независимо откъде влиза в чужда история, трябва да бъде максимално вдаден в нея, да се вслушва в нейните собствени разказвачи и – по възможност – да е с готовността да им отстъпи своето „главно“ място във всеки един момент. Добрашкус обаче сякаш е решила просто да направи филм – да си има фестивален филм – и да съчлени в него всякакви неща, които за нея самата имат свое място и значение, докато целият филм неусетно започне да се превръща в буквализиран колаж от изрезки вдъхновения.