„Пея за бранния път на героя, в Италия стигнал пръв на лавинския бряг, от съдбата прокуден из Троя“ – така започва Вергилий своята „Енеида“ (прев. Георги Батаклиев), като първите му думи на латински са буквално „пея за оръжията и мъжа“. В дебютния си филм баската режисьорка Мария Елорса се възторгва от едно по-мирно и разнолико множество, затова и го озаглавява „Пея за книгите и жените“, без обаче да къса връзката с литературната класика и с италианските брегове – оттам са майка ѝ и езикът, на който преобладаващо се разгръща повествованието.

Разказът е формулиран твърде лично, за да не е художествен, но елементите му са документални. Елорса започва от майка си Тонина и сестра си Ане и един случай, в който домашната библиотека се стоварва върху Тонина. „За първи път – казва жената, колекционерка впрочем на малки бюстове на Данте Алигиери, – си дадох сметка, че книгите могат и да те убият. А и стана нещо странно. Единственият том, който се повреди, беше „Божествена комедия“... разцепи се през Ада!“ Следват дребни анекдоти от други три жени – всичките от близкия кръг на семейството: Вики (която е от тези, дето сушат цветя между страниците, а на младини е развозвала на задната седалка на колата си малка подривна библиотека и е заемала книги на испанските работници с цел класово самоосъзнаване), Валтраут (в чието детство имало само Библия и готварска книга, но после светът ѝ станал дом, а Гьоте – специалност) и Лорето (чийто баща толкова обичал въздухоплаването, че за малко да я кръсти Авионета, Самолетка, и която притежава пола за настроения „Дьо Сад“ и „Бекетово“ палто). Те всички говорят за своето отношение към книгите – откъде им е дошла любовта към четенето, как се е разгърнала, кои автори държат вкъщи...

Насред тези включвания и изключвания в обичливи близки планове се вписват кадри от старите ленти (Чаплин и Дитрих, Мейбридж и нацистки библиокост), монолог зад кадър, който минава от поетични наблюдения в сведения, сякаш почерпени от Уикипедия. Звучат различни езици – италиански, испански, немски, френски, японски, английски. За краткия си метраж – 72 минути – филмът успява да се движи доста балансирано по асоциативната верига, която гради в крачка, и от време на време да се разклони към предмети от дома („семейните албуми на обикновените хора“). Успява и леко да се разпилее тук и там – пътешествието на дъщеря и майка в Херкуланум, да речем, стои изкуствено прикрепено към повествователната логика на целия филм.

В Сан Себастиан „Пея за книгите и жените“ взе отличието на младежкото жури, съставено от 150 доброволци между 18 и 25 години, които се ангажират да гледат и да оценят всички филми от раздела „Нови режисьори“, както и първите или втори творби на авторите от „Латинохоризонти“. На награждаването в края на фестивала Мария Елорса отбеляза: „Да получиш наградата на младежта за филм, в който четири госпожи на средно около 70 години говорят за книги, граничи с подвига. Вземам си назад думите и мислите за липсата на интерес у новите поколения към четенето...“.

„Пея за книгите и жените“ е чаровен личен дневник за това, колко различни и интересни могат да бъдат заклетите читателки. И за тяхната кротка, „неепична съпротива срещу водата, огъня, книжните червеи, прахта, невежеството и фанатизма“. Това е филм, който няма да е достатъчен за очакващите от него добре ферментирал опит и дълбока ерудиция, стремеж към оригиналност и други хиперактивни амбиции. Младостта му личи, което не е задължително нито предимство, нито недостатък – резултатът от гледането му е като от случаен разговор с приятен събеседник, в който нещичко се научава. Как бащата на Франческо Петрарка например, убеден, че 16-годишният му син трябва да учи право, изгаря всичките му художествени книги (една от големите травми на бъдещия поет). Или как някога работничките в цигарените фабрики определяли една от тях да чете, докато те се занимават с тютюна, и специално ѝ плащали да им разнообразява дните. Или онази мисъл от писмо на Рилке за хората като пчели на невидимото, които събират меда на видимото...

Мария Елорса е създала ефирно, слънчево преживяване, което е колкото кино, толкова и литература, затова и позволява буквално цитиране. Ето: „Защо библиотеките са градини. 1. Въобразяваш си, че ги култивираш, а те растат по свое усмотрение. 2. И в библиотеките, и в градините времето тече посвоему. 3. Винаги подухва лек ветрец. 4. Разхождаме се из тях и галим лист след лист. 5. Пълни са с легенди и загадъчни имена. 6. Французите използват една хубава градинарска дума, за да опишат прочистването на библиотеките. Deshérber, тоест „да оплевиш“. Зелена дума, много по-различна от думите с „чистота“ в тях, червеникави и сенчести, които използваме на испански или италиански. Защото и библиотеките могат да се прореждат с любов или да се разрушават с ярост.“