Пиперливите графити, „пролетните картини“, „блажният фолклор“ и въобще историите за секс съществуват откакто хората имат желание да се опипват взаимно с думи и образи, тоест открай време. Но за начало на модерната западна порнография „Енциклопедия Британика“ определя Просвещението, „когато печатарството напредва дотолкова, че производството на текстове и изображения започва да привлича публика от всякакви обществено-икономически прослойки и с всякакви сексуални вкусове“. И тук енциклопедията привежда за пример „Жюстин“ на маркиз Дьо Сад, разбира се. Докато младата французойка Жюстин обаче някак се промушва под бариерата на добрия вкус и – напук на изнасилванията, тегавото философстване и боя с пръчки – си спечелва местенце в „сериозната“ литературна история, младата австрийка Йозефине няма този късмет (дали защото Жюстин страда от „озлочестената си невинност“, а Йозефине се наслаждава?). През 1906 г. във Виена излиза романът „Йозефине Муценбахер, или историята на една виенска курва, разказана от самата нея“. Той е написан сръчно, с богат език, изпъстрен с характерен локален жаргон. Първите подозрения са, че зад анонимното писание стои или Артур Шницлер, или Феликс Залтен (литературният баща на прочутото сърненце Бамби). След години повечето мнения клонят към втория, но авторството на разказа за виенското момиченце, което преживява (и поощрява) сладострастието на всички срещнати мъже от петата до тринайсетата си година, остава неуточнено. Книгата е добре известна в немскоезичния свят – въпреки че до неотдавна е забранена в Германия например, – а и не само: преведена е на ред езици.

Е, по някакъв начин вече я има преведена и на кино, и то „сериозно“. През парадния вход на последното „Берлинале“ камерната импресия „Муценбахер“ на австрийската документалистка Рут Бекерман влезе във фестивална циркулация и съответно в света на хора, които иначе с удоволствие биха си спестили съприкосновение с изходния материал (нещо повече: „Муценбахер“ спечели в Берлин наградата за най-добър филм в раздела „Срещи“ със сюрреалистично неотговарящата на съдържанието мотивация „богато и комплексно разсъждение над социалния пол и сексуалните политики“). На майсторския клас, който проведе в Сан Себастиан, Бекерман честно си призна, че не е вярвала някой да покаже филма: „Направих го от скука и за забавление. В сравнение с другите дори не вложих кой знае колко време...“.

„Муценбахер“ е устроен така. В просторно помещение на някогашна виенска фабрика е разположен красив старовремски диван: розов, на златни цветя. На него – по един, по двама и на няколко пъти по повече – се изреждат около 40 души, които четат фрагменти от порнографската книга, съобщават свои мисли, а понякога и спомени („Да си жертва, е лесно...“, „Щом се говори за токсична мъжественост, защо не се говори и за токсична женственост?“, „Хм, кръвосмешение... нормално“), и беседват помежду си или с авторката. Те са отсети след прослушване, свикано с обява, че се търсят мъже от 16 до 99 години за документален експеримент около „Йозефине Муценбахер“ („кандидатстваха около 150 мъже, взехме половината“). От време на време „свидетелският“ тип включване на отделните участници се сменя с „хорове“, в които голяма група мъже повтарят гръмко откъслеци от романа, подбрани от Бекерман („...беше ми приятно да обърна ролите. Типичното е млади жени да се опитват да впечатлят режисьорите – сега исках да бъда впечатлявана аз...“). Диванът е случайна находка – единственото неслучайно в употребата му е, че прави халтава връзка с психоаналитичните кушетки, а чрез тях и със Зигмунд Фройд, австриеца, който заговаря за детската сексуалност горе-долу по същото време, когато се появява „Йозефине Муценбахер“.

Началото на филма действа комично чрез нелепостта на ситуацията и залата се тресе от смях при появата на мъжете, доведени пред камерата от незнайно какъв импулс (един заявява, че познава работата на Бекерман и затова е дошъл на пробите – при нужда е готов не просто да чете за нея, а и да се чифтоса с дърво). После смехът постепенно затихва. За мен учудващото е, че повечето от хората на екрана не само не изглеждат, но и не звучат странно. Или смущаващо. Те на драго сърце четат дълги описания за физическа и психическа злоупотреба с дете, но извън текстовете, които огласяват, мисълта им тече гладко, изказът им е свързан, култивиран. Подробните списъци с телесни части и сокове, действия, коментари към действията и мисли за още са чисто, откровено, несмущавано от задръжки порно. Филмът с къде по-артистично, къде по-делово произнасящите вкоравените формули на жанра мъже в по-голямата си част неизбежно е също порно.

На въпроса защо за четенето на отрязъци от книга, разказана в „аз“ форма от фикционална героиня, режисьорката прибягва само до мъже, Бекерман отвърна: „Струваше ми се, че знам какво мислят за сексуалността жените, исках да видя какво мислят мъжете“. На въпроса до какъв извод е стигнала в крайна сметка, отговорът беше: „Не е вярно, че мъжете не говорят. Бях изненадана колко са честни“. Но усещането след „Муценбахер“ не е, че току-що сме гледали разискване или изследване на сексуалността, а сбирката на похотлив литературен клуб малко преди дебатите да започнат. Пък и половината от 150 желаещи да участват в проект за порночетиво, заснети преобладаващо да повтарят пасажи от него, едва ли представляват „мъжете“. Друго, което авторката също определи като свое намерение, сякаш пасва повече на резултата: „Исках да направя минипортрети на хора“. Някои от тези минипортрети са действително любопитни, макар и да остават по-скоро на ниво бързи скици. Чувството в края е за безцелно ровичкане в нещо гнило. Утешителната награда – Banane-Zitrone, пънкарската песен под финалните титри.