След края на прожекцията в кино „Труеба“ един господин вдигна ръка и когато получи микрофона, съвсем добронамерено попита: „Прощавайте, но за какво всъщност беше вашият филм?“. Леко стъписана (въпросът „За какво се разправя?“ е един от най-мъчните за всеки автор, да не кажа и най-неприятният), режисьорката Ана Софи Хартман (1984) отговори така: „В живота ме занимават преходите, промените... какво всъщност остава.“ За хората със сходни интереси, които не се страхуват твърде много от мисълта колко малко остава след тях, „Жираф“ е идеалното преживяване: спокойно, медитативно, работещо с най-фините нишки на паметта и емоцията.
Филмът започва с няколко жирафа в кадър: един от тях се обръща към камерата и изпитателно вперва очи в нас. „Жирафът е любопитно животно“, каза режисьорката и съм сигурна, че имаше предвид и двете значения на думата – „такова, на което се чудят“ и „такова, което се чуди“. Единствената директна връзка между заглавието и филма е този първи кадър – на о. Лолен, където се развива действието, има голям „сафари парк“ с животни от други климати и обстоятелства... „защото светът се променя и на все повече от нас им се случва да си задават въпроса къде е тяхното място или да се чувстват не на място там, където се намират“.
Преди няколко години беше решено именно от Лолен да започне прокарването на тунел за по-ефикасен транспорт между Дания и Германия. Планираното още не е построено, работата по него върви и спира с типичния за едрите начинания ритъм, а Ана Софи Хартман си е избрала да разположи своя разказ в самото ѝ начало: заради предстоящото строителство на острова идват нови хора, а сред тях – и главните герои Дара (датчанка, която живее в Берлин, но е дошла да снима вещи, къщи и хора и да взема интервюта за един музей) и Луцек (гастарбайтер от Полша, пристигнал с бригадата си да полага оптични кабели).
Дара попада на очарователна запусната виличка с много светлина и книги и на дневника на последната ѝ обитателка (не, не виждаме треперливо изписани редове и хербаризирани цветя, не научаваме фатална тайна, а чуваме лаконични пасажи на изящен език, от които разбираме за самотата на писалата ги душа) и това двойно откритие я омагьосва. Когато пътят ѝ се пресича неколкократно с този на много по-младия Луцек, двамата са поразени един от друг (нейната красота и независимост, неговата красота и доброта) и преживяват лятна любов, чийто завършек остава извън филма. В привличането им няма похот или грубост, само взаимна радост и деликатно опознаване. За няколко месеца пътуват до Лолен и обратно, губят се и се намират, учат думи от езика на другия и разменят музика, той ѝ записва съобщения от селото на баба си и от голяма, неуютна Варшава, тя ходи на интелектуални събиранки с берлинския си приятел, с когото са парадоксално дистанцирани от стара близост – нищо не е толкова ярко и кратко, и съществено, колкото щастливото безвремие на острова.
Интервютата на Дара с фермерите, които виждаме в началото, и парчетата, в които полските работници разказват защо са толкова далеч от семействата си, са чиста документалистика. На срещата с публиката в кино „Труеба“ Хартман уточни, че обича да работи с натуршчици и тъй като хората са ѝ любопитни в своята естественост, ѝ се вижда ненужно да наема изпълнители, които да я имитират. Затова единствените актьори в „Жираф“ са тримата основни персонажи – за да въплътят измислената част от фабулата. (Действително, има още една героиня, която е по-разработена в сравнение с останалите: германката Кете, която работи на ферибота между Дания и Германия и се включва с някои хубави наблюдения за своите песажери. Тя обаче си остава само инструмент на разказа, та не бих я нарекла „основна“.)
Най-хубавото на „Жираф“ е нециничния му и неуморен поглед. Докато филмът многократно ни напомня за преходността на всичко наоколо, включително на нас самите, той прави и друго. Казва: „всичко може да бъде важно“, „човекът е красив и интересен“, „някой ден може би ще бъдеш чут“, „времето е малко, да не бързаме“. Датски фермер обяснява как всяка година от нивата „избиват“ камъни, които се налага той да отстранява, преди да започне оран. Полски работник разсъждава как в родината му все се казва, че казармата те прави мъж, а според него тя само те учи на пушене и наглост. Дара чете на Луцек изречение от „Практически наръчник за изгубване“. В наситената тишина Луцек казва на Дара: „Колко си хубава и странна!“. И за миг всичко е наред, нищо че промяната настъпва с трясък на багери.
Филмът е втори за Ана Софи Хартман (родена впрочем на о. Лолен и живееща – като героинята си – в Берлин), продуциран е от „Комплицен“ (не е без значение, че за свой проект са го избрали точно хората зад „Тони Ердман“), премиерата му се състоя в Локарно, а в Сан Себастиан той беше представен в много интересния, също състезателен раздел „Сабалтеги-Табакалера“, в който фестивалът събира по-рисковани, необичайни и новаторски предложения от изтеклата година.