“Нависоко” (High Life) на Клер Дени беше филмът от конкурса на 66-ото издание на сансебастианския фестивал, който предизвика най-категорични реакции: “Бижу!”, казаха едни, “Какво-о?”, казаха други. Боя се, че съм от вторите.

Действието на филма се развива в бъдещето и в космоса, което е почти същото като да се развива днес и в кухнята: ограничено пространство с лесно преброими елементи, което бързо може да стане от уютно – клаустрофобично. Единствената разлика е, че от кухнята по подразбиране се излиза в коридор към свят, където има поне илюзорна възможност за бягство, скриване или ново начало, а от този носещ се между звездите кораб, както разбираме почти от самото начало, връщане назад няма. Това е водещата предпоставка, която, заедно с топлото, “атмосферно” въведение в разказа (Робърт Патинсън в скафандър поправя нещо отвън и търпеливо гука по радиото с малката си дъщеричка вътре), е голямо обещание към зрителите. За мен – неизпълнено.

Както някога Англия е пращала част от престъпниците си на заточение в Австралия, така и утрешното човечество е пратило група осъдени (не изброих колко, понеже с две-три леки изключения никой не развива запомнящ се характер по време на филма) надалеч в пространството, с цел да стигнат донякъде, където евентуално да се заселят. Или да минат през/край черна дупка? Не знам – някаква уж важна, но незнайно за кого, мисия на “рециклирани отрепки”, както се казва по едно време в този хладен, сериозен до нелепост и непрестанно синкаво озарен и машинно бучащ далечен братовчед на “Соларис”. Местоназначението е известно на екипажа, не и на публиката, както не е известно и кой управлява космическия кораб – вероятно е на автопилот.

В кораба – който изглежда като изфантазиран от някого през 60-те, съдържа градина с истинска пръст и истински растения и е едно от броените достойнства на “Нависоко” – в по-овластена позиция спрямо останалите е лекарката, играна от Жулиет Бинош. Тя също е с тежка присъда, но заради образованието си е с по-отговорна роля – да прави опити за изкуствена репродукция с материал от спътниците си и да подава рапорти: всеки одобрен рапорт отпуска на екипажа още денонощие живот. (Когато в кораба остават само героят на Патинсън и неговата дъщеричка, той поема грижата да се отчита навреме.)

Не става ясно кой одобрява рапортите на Земята, където – както неколкократно се напомня – времето препуска далеч по-бързо и хората, изпратили ги в небето, са отдавна мъртви. Как по-точно се контролира ежедневното подновяване на функциите на кораба, също не се разбира, както и по каква причина осеменяването трябва да е изкуствено. Не се разкрива и защо всички бебета от епруветка умират от радиацията, само едно – не. Всичко това обаче не е съществен проблем в подобен филм на настроенията и безтегловността, където последното, което се гони, е стегната, добре изявена причинно-следствена връзка между нещата.

Какъв е смисълът обаче от прикачени към сюжета парчета като разхвърляните ретроспективни кадри от Земята, които нищо не добавят? Какъв е смисълът от хрумка като “кутията за секс” със съоръжения за самозадоволяване, където Бинош изпълнява най-неестетичната сцена в цялата си кариера? Какъв е смисълът от повече от двама персонажи на борда, щом те ще са в хаотичните и наникъде неводещи отношения в тази група? И най-вече: какъв е смисълът от цялото? Не намерих отговор.

В една сцена в началото персонажът на Робърт Патинсон учи детето какво е табу: тааа-бу! Способността на този човек да излъчва нюанси на радостта и тъгата е забележителна и контрастът между “трудната” дума и превръщането ѝ в детска закачка докосва сърцето. Както контрастът между примитивността на екипажа и високата технология на кораба. Но това са поредните неизпълнени обещания. Какво става? Защо? Кому е нужно? Е, и?

Осъществената част от плана на режисьорката – да илюстрира идеята си за летящ затвор, където единствените живи са баща и дъщеря, поели към сигурна смърт, и устрема на героинята на Бинош към “приятното усещане, което оставя покруса” – ми беше по-безинтересна от провалената: да напише сценария на четири ръце със Зейди Смит (която започнала, но се оттеглила от проекта поради пълно несходство на възгледите), да покани за ролята на Патинсън Филип Сиймур Хофман (той почина през 2014-а), да снима като космическа лекарка Патриша Аркет (отказала се поради други ангажименти). Жалко за похабените възможности.

Филмът получи наградата на ФИПРЕССИ на тазгодишното издание на Сан Себастиан. Всяка година Международната федерация на кинокритиците избира по един филм от състезателните програми на различните фестивали, като накрая – именно в Сан Себастиан, в деня на откриването – връчва своя Гран при на най-добрия от тях (за 2018-а това беше "Невидима нишка")