В четири абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на Сан Себастиан 2015 разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня -
“Сякаш въздухът гореше и гърдите го поемаха като от някакви адски нажежени тръби. Дробовете съхнеха. Устата горяха за вода. Изпръхналите устни се пукаха до кърви. От каменливите и голи чуки над селото и от червените ронливи сипеи по тях се носеше един тежък и прижурлив лъх, като от купища разтопен метал. Чернило някакво повея от горите и душност замени хладината им...” Сушата е стара тема в българския бит/въображение и макар че “Жажда”, дебютният пълнометражен филм на Светла Цоцоркова, който се състезава в раздела “Нови режисьори” на Сан Себастиан, е много далеч от Елин Пелиновите времена по-горе, атмосферата в него е сходна: липса на животворна влага, предчувствие за пожар.
В самотна къща в планината живее семейство: бащата е Ивайло Христов (единственият възрастен в “Жажда”, у когото се усеща ласкавост), майката е Светлана Янчева (натегната, недоволна, забързана). Наличието на съседи се отгатва само по периодичното спиране на водата, а водата е крайно нужна, защото семейството се изхранва с парите, които печели от прането на чаршафи за хотелите в околностите (ако не сте забелязвали колко са фотогенични прострените чаршафи, тук имате отлична възможност многократно да се убедите). Синът е мило момче, което навярно скучае. Неособено разговорливият баланс между тримата се променя в момента, в който пристигат външните хора – както циркът едно време или калайджиите, или Клинт Ийстууд пред къщата на Мерил Стрийп в “Мостовете на Медисън” – застаряващ баща и невръстна дъщеря, които през лятото чергаруват: пътуват с камионче и палатка, спират само за да сондират за вода. Дошли за същото и тук и пребиваването им ще трае колкото продължи сондажът. “Цялото” семейство изведнъж се озовава в близост и в сравнение със семейството, в което липсва майката; принудената уседналост на едните се вижда някак опровергана от свободното движение на другите (и обратно); послушното момче се докосва до буйното момиче и нещата неизбежно се променят.
“Жажда” има изчистен сюжет, добре изведени персонажи, богат фон от уместни детайли, умело очертан и мотивиран път от началото до края си и ако беше литература, щеше да е образцов разказ (не роман, не стихотворение). Структурната му яснота е едно от неговите големите достойнства. Друго е наситената метафоричност: предвестните огнени коси на момчето в началните кадри; нишката с огледалата, в които младите се оглеждат с любопитство, а старите надничат с неудобство (едно от тях се превръща в надгробен знак и този момент е може би най-символно зареденият в целия филм); първично-сексуалното до немай къде пробиване на земята в търсене на вода. Трето голямо достойнство на “Жажда” е великолепната работа с цветовете и формите (адмирации за оператора Веселин Христов и художника на продукцията Георги Тодоров-Жози), като в нея няма как да не бъде включен и начинът, по който максимално са оползотворени светлият колорит на тийнейджърите и ландшафтът на техните лица и тела. Самите деца, Александър Бенев и Моника Найденова, са най-чудесната находка: те са естествени, всеотдайни, убедителни и притежават зачатъка на онази химия, която толкова отсъства у възрастните.
И ето тук идва ред на голямата липса на “Жажда”, тази, която се е промъкнала сред нарочно разиграните липси. Всичко във филма говори, че някъде трябва тлее страст, която ще изригне, но у възрастните тя отсъства до болка; във и между тях няма и помен от чувствеността, която иначе всичко те кара да очакваш. Майката*, асиметричният персонаж (бащите са двама, децата са две, единственият друг самотен образ е едно куче, което свършва зле), е “Чеховата пушка”, която трябва да гръмне по някое време, само че нищо, нищичко не води от нея до чуждия мъж. Васил Михайлов е в тази роля и има чудесно взаимодействие с екранната си дъщеря, но нулево със Светлана Янчева – никакъв унисон на плътта, емоциите, мислите, думите, само случайно съвпадение на времето и мястото... “Жажда” гради една съвсем смислена и разбираема история – тази на копнежа, опита за удовлетворяването му и отрезвяването – като стълба, чието последно стъпало е счупено, така че като се стъпи на него, да последва падане. Но точно това стъпало (страстта, привличането, човешката близост, нежността) липсва, така че да, очакваното падане се случва, но по причина, която в крайна сметка остава неясна.
* Има нещо много объркващо за мен в образа на майката в българските филми от последните (а дали само?) години. В “Жажда” тя гледа встрани, сопва се, не докосва, камо ли да прегръща или да се радва на някого. В “Каръци” едната отсъства, другата е зла и оскърбена. Във “Виктория” майката и майчинството са голямата тема – като практическа невъзможност. Опитвам се да се сетя за майки в нашето кино, които галят децата си, имат заговорнически общ език с тях, смеят се заедно и явно се обичат, и не мога да се сетя от раз.
