ЛОКАРНО 2024: ОСЕМ ПОЩЕНСКИ КАРТИЧКИ ОТ УТОПИЯ

След като спечели „Сребърна мечка“ и „Златна мечка“ от Берлинале за „Аферим!“ и „Каръшко чукане или шантаво порно“ съответно, от миналата година насам Раду Жуде представя филмите си първо на фестивала в Локарно, обявил се за „световната столица на авторското кино“. А в интервю във връзка с последния му игрален филм „Не очаквайте твърде много от края на света“, който миналата година спечели там наградата на журито, Жуде откровено признава, че откакто е спрял да снима реклами и се издържа само с авторски филми, му се налага да е свръхпродуктивен, за да плаща наема си. Вероятно по тази причина участва с цели две заглавия, макар и извън конкурсната програма, на 77-ия фестивал в Локарно: „десктоп“ филма „Сън #2“, направен от запис от камерата, наблюдаваща гроба на Анди Уорхол, и монтажното есе „Осем пощенски картички от Утопия“, съвместно компилирано с философа Кристиян Ференц-Флац изцяло от архивен материал. Вторият е нещо като сатиричен преглед на реклами предимно от първите постсоциалистически години в Румъния, когато търговските послания са директни като подвиквания на битака, копирайтърската фантазия е непохватно зевзешка в опитите си да напипа вкуса на новоизлюпената клиентела, а аудиовизуалната култура на рекламоправещите е на ниво прощъпалник. Очаквано, тези вече ретро обяви с „боклучава“ естетика имат вид, като да са скалъпени набързо и с подръчна техника – визията им е панаир на безвкусицата, а съдържанието отразява примитивните консуматорски импулси на хора, които се нахвърлят като деца на шарени западни стоки, след като дълго време преди това са били държани на една ръка разстояние от желаните дрънкулки с оскъдни опции да се домогнат до тях. Но врелият и кипял в индустрията Жуде, експлоатиран от нея с години, подобно на героинята си от „Не очаквайте твърде много от края на света“, познава добре и логиката, и методите за прелъстяване с образи и жонглира с тях с лекота. Поради което съумява да отсее бисерите от сметището и да ги подреди в нов, отстранен контекст, за да композира картина на румънския преход, наивно-бутафорен в изграждането на новия житейски хоризонт след краха на идеята за „светлото бъдеще“.

В осем части, обособени около историческите митове и националната идентичност, новото отношение към парите и технологиите, храната и козметиката, облеклото и външния вид, любовта и секса, Жуде и Ференц-Флац успяват да подредят, осмислят и да се посмеят на потребителските ценности на младата румънска демокрация, както и на неясните представи за понятията „свобода“ и „демокрация“ въобще. Героите от екрана, дегизирани като даки и римляни едновременно, събират златни капачки от пепси; подаряват си акции от финансови пирамиди за Коледа и се втурват да изкупуват дялове от масовата приватизация; отхапват кренвирши с еротично примляскване и сластно се търкат с цветни сапуни; носят дънки с каубойски апломб и избелват зъби за холивудски усмивки, а любовните трепети са изравнени със скъпо бельо и въздишки в телефонни слушалки. Общото между всички тях е опитът да изглеждат като в американска сапунена опера, с присъщите ѝ мелодраматични жанрови елементи – нагледен белег за смяната на политическата парадигма в страната. Оформя се един изненадващо точен портрет на първосигнално оформената медийна среда, аналогична с българската от 90-те и първото десетилетие на 21. век. За кой ли път румънското кино наваксва това, което у нас не съумяваме да осмислим през образи.

Макар много кадри да са взаимно разменяеми между отделните глави, монтажният нюх на Жуде и философският поглед на Ференц-Флац успяват да обособят тематични рамки и да извлекат идеологическите послания от онези времена в интелектуален наратив, описателен най-вече за периода между краха на комунизма и настъпването на необуздания див капитализъм, когато се сменя и посоката на пропагандата – от открито и скучно политическа към подмолно и прелъстително потребителска, но пак прокламираща определен начин на живот. Помагат още изобразителната ерудиция и неограниченото въображение на Жуде, който с поредното си есе от иначе незабележителен архивен материал напомня за възхитителната си способност да произвежда хумор и смисъл от всякакъв вид „отпадък“. И междувременно успява (умишлено или не) да интегрира образа (архивен или съвременен) на румънската действителност в европейската кинематографична традиция, като я нормализира и неутрализира екзотичния поглед към нея, какъвто сме свикнали да се отправя към всички територии отсам Берлинската стена.