„Предпочитам да живея на остров с призраци, отколкото да бъда призрак сред живите“, заявява Захара, индонезийска бежанка, която живее на пуст малайзийски остров с десетина годишната си племенница Ника и изхранва и двете с бракониерство и продажба на яйца от кожести костенурки. Изолират се от света, след като малайзийските власти отказват за пореден път да приемат Ника в училище поради липса на легален статут, а и защото изискват официални сведения за бащата. Баща ѝ е мъртъв, твърди Захара, и чрез последвалите си действия ще се постарае да подплати достоверността на това твърдение. Малко преди това сме получили и рационално обяснение за изгнаничеството им: в един от началните епизоди на филма сестрата на Захара ѝ поверява дъщеря си, после влиза във фамилната къща да сервира чай на родителите си и докато глас зад кадър реди строфи от Корана за семейна чест и възстановяването ѝ, облеченият в традиционни мюсюлмански дрехи баща разбива главата на дъщеря си с ръбест камък пред очите на ужасената Захара. С тази сцена мотото ѝ придобива по-дълбок смисъл, отвъд нюанса на социален коментар за невидимостта на нелегалните имигранти – освен че са призраци за държавната структура далеч от дома, защото са без документи, Захара и Ника не биха били третирани като човешки същества и в рамките на семейството, където мъжът заглушава родителската си интуиция в името на религиозния закон. Започнал с шокиращо в баналността си убийство, малайзийско-индонезийският филм „Каменна костенурка“ с наградата на ФИПРЕССИ на фестивала в Локарно се разгръща като жестока притча с елементи на магически реализъм и вплетени фолклорни мотиви, видения и сънища за потисничеството като норма, страданието като съдба и възмездието като неизбежност.
Ненадейно на острова се появява Самад, който се представя за университетски изследовател и вербува Захара да стане негов придружител из дивата природа. Подозрителна и враждебно настроена, тя се съгласява, защото провижда в този развой възможност да възстановяване на справедливостта. Така двамата се впускат в метафорична одисея и се заплитат в опасни взаимоотношения, които постепенно разкриват не само връзката между тях в миналото, но и същинските им екзистенциални роли, които в това откъснато от света място придобиват нови значения.
Освен че гледката срещу острова е друг остров, който прилича на костенурка и на бременна жена едновременно, заглавието на филма отпраща към малайзийска легенда за двойка костенурки, разказана в епизоди с рисувана анимация. Мъжката е наказана и вкаменена, а за да развали магията, женската се изкачва до върха на планина, за да откъсне вълшебно цвете, с което да върне любимия си. Когато това най-сетне се случва и той е свободен, тя отплува навътре в морето, сякаш се оттегля, след като е изпълнила дълга си. И заедността им се оказва химера – вероятна метафора за невъзможността за хармония между половете в една култура, където жената е доминирана тиранично от мъжа и е заставена да се подчинява безусловно. Захара обаче няма това намерение и е особено изобретателна в употребата на оръжия, за да се справи с врага.
Между поезията на изобразителния език и прозата на социалния пласт, между драмата на отмъщението и кървавата трагедия с привкус на древногръцки патос режисьорът Мин Джин Уу създава еклектична смесица от стилове и жанрове, гарнирана с елементи от народни предания, които вплита, за да съживи отдавна забравения фолклор на страната си. Заснет по време на пандемията с малък екип и ограничения по отношение на локациите, „Каменна костенурка“ следва почти изцяло принципа за единство на място и действие, докато времевият пласт е разместен. Наративът е нелинеарен и повечето загадъчни случки от първата половина на филма намират своите отговори във втората, изяснени чрез прескачащи към различни моменти назад ретроспекции - драматургичен елемент, който е характерен и за народните предания, вплетени във филма.
Роденият и пораснал в Малайзия, но получил висшето си образование в САЩ Мин Джин Уу казва, че за него е важно зрителят да не може да ситуира филма в определен жанр – добре е един да преживява трагичния аспект на филма, друг – поетичния, а трети – дори романтичния, ако открие такъв, докато екзотиката на митологичен пласт прибавя още едно възможно ниво на интерпретация. При все обективната сложност на повествованието с все културологичните слоеве, когато накрая получим всички парчета от пъзела на сюжета и ги подредим в съзнанието си, се получава история за трупан с поколения женски гняв и инстинктивно желание за мъст, в която борбата за достойнство е по-важна от тази за оцеляване. Жизнеутвърждаващото в тази малайзийска MeToo трактовка е, че жената се справя сама с възстановяването на справедливостта, независимо на каква цена.