КАРЛОВИ ВАРИ 2021: СЛЪНЦЕ МОЕ МААД


от
на г.

КАРЛОВИ ВАРИ 2021: СЛЪНЦЕ МОЕ МААД

Емблематично и тъжно е, че двете големи отличия за пълнометражно кино на тазгодишния Анси – Кристалът и наградата на журито – бяха присъдени на анимации за Афганистан: този на датчанина Йохан Поер Расмусен за едно бягство оттам и този на чехкинята Михаела Павлатова за едно заживяване там (и двата по документални материали в различна степен на охудожествяване). Емблематични и тъжни, но и хвърлящи в размисъл, важни за всички нас, са нещата, които могат, даже трябва да се видят в тях, особено сега. От хроничната липса на мир в тази жестоко препатила страна до вечния стремеж на хората към спокойствие и щастие.

 

„Слънце мое Маад“ на Павлатова влезе в раздела „Специални прожекции“ на 55-ото издание на фестивала в Карлови Вари точно когато талибаните повторно взеха властта в Афганистан и за всички, особено за жените, бъдещето драматично помръкна („брутални репресии“ е често описание на отношението към тях при предното талибанско надмощие от 1996 до 2001 г.). Разказаното във филма не е и не претендира да е ново, но бидейки плод на пряк личен опит, неминуемо донякъде звучи така. А с топлите си цветове и топлото чувство на главната героиня към околностите ѝ, всичко чуждо – както достойното за обичане, така и откровено грозното – се вижда и чува с кротка отчетливост.

 

Русокосата Хелена следва икономика в Прага и е дълбоко впечатлена от колегата си Назир, толкова различен от познатите ѝ чешки младежи. Двамата се влюбват и скоро заминават за родния му Кабул, където се женят. Годината е 2001-ва и семейството му е представителна извадка от местните принципи и отклонения: дядото е прогресивен, благ човек, с когото Хера (както вече ще се казва Хелена) обича да разговаря, балдъзата намира за все по-неудовлетворителен живота си с параноичния грубиян, за когото се е омъжила, децата размахват играчки автомати (а на килима лежи захвърлено Къртиче). Да, талибаните вече не дърпат конците, но последиците от насилието и крайностите им продължават да осакатяват адекватното общуване.

 

Хера научава дари, езика на новото си семейство, и с удоволствие се потапя в кабулския живот. „Стига да не ядеш свинско и да нямаш порочни мисли, всичко ще е наред“, чува в началото, но бързо открива, че това далеч не е всичко. Че заради сините ѝ „западни“ очи на пазара ще се опитват да ѝ бръкнат между краката (понеже „западнячките са курви“). Че когато в къщата идват външни хора, тя ще седи с другите жени в дрешника, скрита от любопитни погледи (понеже „така е редно“). Че скъпият ѝ Назир няма да устои на натиска на определени възгледи и постепенно ще започне да ръмжи от гняв в ситуации, в които няма разумна причина и за леко раздразнение.

 

Тъй като Хера не зачева и не зачева, една леля просто довежда някакво момченце, намерено да се лута самичко. Заповядай, значи, може да е малко кривунделесто, болнаво и стреснато от живота, но поне е нещо, а не пълен провал като да си ялова и да се чудиш какво ти е предназначението на Земята (именно в най-небрежните и добронамерени моменти остро проличава колко е отровено положението). Хера и Назир започват да се грижат за малкия Мухаммад, на галено Маад, който се оказва умно, светло човече и накрая успява да задържи побягналата Хера в Афганистан. И без кой знае какъв анализ е очевидно, че измъчената му крехка фигурка е въплъщение на сложната ѝ любов към мястото и хората му.

 

„Слънце мое Маад“ е екранизация на романа „Фреща“ на Петра Прохазкова (1964), прочута чешка военна журналистка, омъжена за афганистански фотограф и известна – наред с много друго – с кореспонденциите си от Чечения и с основаването на хуманитарна организация. Михаела Павлатова, чиито късометражки от 90-те са вече в канона на европейската анимация (онлайн могат да се гледат две от най-известните: „Думи, думи, думи“, номинирана за „Оскар“ през 1992-ра, и „Повторения“, спечелила Златна мечка в Берлин и Гран при в Хирошима през 1995-а), тук е далеч от обичайната си безстрашна абстрактност и работи в по-приземен, стандартен стил. Филмът не е изключителен, но не е за изпускане заради начина, по който е емоционално информативен. „Маад“ е способен да накара зрителите да се замислят с кого от героите всъщност ги сближават параноичната настройка и отказът от познаване, разбиране и съчувствие. И това е достатъчно.