КАН 2025: МЛАДИ МАЙКИ


от
на г.

КАН 2025: МЛАДИ МАЙКИ

От трийсетина години насам белгийските братя режисьори Жан-Пиер и Люк Дарден правят мизерабилистко кино за работническата класа в западноевропейски контекст и съзнателно или не, разсейват утвърденото клише, според което бедни и нещастни сме само на Изток – можем да сме им благодарни за което. Проблемът е, че го правят все по-схематично, дидактично и неправдоподобно, дали защото те самите, бидейки хайверена левица, са далеч от социалните среди, които описват, или може би защото избират персонажи, все по-чужди на човешката им природа. Дванайсетият им пълнометражен игрален филм „Млади майки“ е буквален като заглавието си – разказва за пет млади непълнолетни майки, които съжителстват в социален приют и под държавен надзор, и напомня повече заключение от социологическо проучване, отколкото художествено произведение. Вероятността двама артисти и интелектуалци, навлезли в 70-те си години, да разберат в дълбочина и да пресъздадат реалистично тревогите и битовите неразбории на майки тийнейджърки клони към нула, на което може би се дължи и стерилният резултат. Но това, разбира се, не попречи филмът на абонираните за Кан братя да бъде отличен за най-слабия си компонент – сценария.  

В режисьорските си бележки към филма братята Дарден разказват как отишли в т.нар. „дом за майчина подкрепа“ край Лиеж като част от проучване за сценарий, първоначално замислен за един персонаж: млада жена и връзката с бебето ѝ като централна тема. На място си дали сметка, че това е сложна вселена, и удължили престоя, след което написали сценарий за пет героини. „Основната ни грижа, когато обединявахме историите в един филм, беше да избегнем усещането за изкуствена конструкция – споделят братята,  – да не изглеждат индивидуалните разкази подчинени на една глобална история, която да разказва просто за едно място, каквото е този дом.“ Целта им е била да направят филм, който, макар и да е групов портрет, всъщност представя света, социалната ситуация и лични емоционални връзки на всяка от петте тийнейджърки поотделно. При все добросъвестните им съображения обаче, се получава нещо като доклад за представителна извадка от възможните житейски ситуации, които водят невръстни момичета до ненавременно майчинство: изоставяне в ранно детство, алкохолизъм и агресия в дома, наркотична зависимост, преждевременно развита сексуалност, разпаднали се семейства. Перла, Джесика, Ариане, Жули и Наиме са стройно подредени в сценария като шишенца в аптека, показани една подир друга в дома и във взаимодействието им с външния свят – семейство, социална среда, – като дори екранното им време е разпределено поравно. Следва безстрастно проследяване на житейските им перипетии: докато Перла преследва изплъзващия се баща на бебето си, а Джесика – отдавна отказалата се от нея майка, Ариане опитва да се откопчи от алкохолизирана си майка и да даде бебето си за осиновяване, а Наиме се престрашава да заживее в самостоятелно жилище като самотна майка. Единствената с баща на бебето до себе си е Жули, но тя пък се бори с хероинова зависимост и понякога изпада в компулсивни пристъпи. Актрисите са умерено убедителни в ролите си, доколкото им позволяват тромавите реплики, а ситуациите са образцови и предвидими. Най-естествено на екрана стоят бебетата.

Неубедителен е и контрастът между конфликтните връзки, които младите жени поддържат с близки и любовници и безоблачните им отношения със служителите в дома. На фона на враждебния свят навън, всички от персонала са мили, добри, строги при необходимост, поставящи разумни граници и даващи полезни съвети – както се полага на имиджа на една надзорна институция. Когато майката на Ариане я моли да не дава бебето си за осиновяване, институцията е арбитър, който решава безстрастно кое е „най-доброто“ за детето и подкрепя отказа от майчинство на тийнейджърката, а в авторската позиция на Дарден няма и намек за необходимостта от по-задълбочена дискусия по въпроса. Наистина ли е най-доброто? Явно проучването им е ровило само в частните кирливи ризи, но не се е интересувало от противоречията и етичните въпроси, които могат да произтекат при намесата на закона в личния живот на семействата, били те и проблемни. 

Двете златни палми на Дарден – „Розета“ и „Детето“ – са витални, многопластови и нееднозначни филми, с елементи от сурови парчета живот, хванати в крачка благодарение на придобития нюх от документалното кино, през което братята влизат в игралното. Две десетилетия по-късно „Млади майки“ стои като пародия на социален реализъм; резултат, по-близък до репортажа и информативното телевизионно кино, без кой знае какъв автентичен интерес към проблемите на непривилегированите класи. Филм, направен по инерция и награден по инерция. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.