Французойката от алжирски произход Хафсия Херзи изгря като актриса във виталния “Кус-кус” (2008) на Абделатиф Кешиш, където тресеше апетитно коремче под ориенталски звуци. Почти две десетилетия по-късно е с визия на тунингована европейка и три режисьорски филма в биографията си, изкачили се в йерархията на Кан по установения ред – „Заслужаваш любов“ (2019) в „Седмицата на критиката“, „Добра майка“ в „Особен поглед“ и „Малката сестра“ (2025) в Официалния конкурс, който получи наградата за женска роля за изпълнението на Надя Мелити. Отгледана от фестивала като автор, макар и да не блести с оригинално въображение, Херзи успешно се вписва в малцинствената квота – „Малката сестра“ е за млада алжирка в търсене на сексуалната си идентичност, разкъсвана между желанията си и постулатите на религията. Филмът е низ от клишета и не казва кой знае какво ново по темата, но е потупване по рамото към мургави хора, възприемчиви към бели ценности, което е изпитан колониален прийом – демонстрация на превъзходство, при което цивилизованият приветства превъзпитания. 

Заснет по автобиографичния роман със същото заглавие на младата куиър писателка Фатима Даас, според интервю с Херзи за официалните пресматериали в Кан, филмoвият проект ѝ е предложен от далновидните продуцентки Жули Били (Омарът) и Наоми Денамур, които явно са надушили екзотичния потенциал в това една лесбийска история, написана от алжирка от предградията на Париж, да бъде режисирана от друга алжирка от предградията на Марсилия. Ключовото в сюжета, подсказва Херзи, е профилът на героинята: „северноафрикански произход, практикуваща мюсюлманка, живееща в краен квартал, привлечена от жени“, освен това „в тази среда хомосексуалността често се разказва през мъжка, а не през женска перспектива“. Несъмнено конвертируем таргет, който в контекста на европейската филмова индустрия обещава успешно финансиране и почетни места във фестивалните селекции независимо от естетическите качества на крайния резултат. И ако си позволявам да занимавам аудиоторията с тези подробности от кухнята, то е само за да стане ясно, че „Малката сестра“ е повече маркетингов проект, отколкото автентично художествено произведение, и това обяснява досадата от гледането му. 

Главната героиня в романа и филма Фатима – алтер его на писателката – е най-малката сестра в задружното си френско-алжирско семейство, където е уютно и весело, но и твърде традиционно за „различността“ ѝ. Макар да има официално гадже, Фатима играе футбол, облича се като момче и очевидно си пада по жени, но си го позволява само когато ходи до университета в центъра а Париж. Така започваме да следим двойствения ѝ живот между и дома и квартала, където трябва да се съобразява с патриархални правила, и космополитната среда на няколко спирки с метрото, където може да е себе си. Премеждията ѝ по пътя са обичайните, с които се сблъсква една млада хомосексуална жена, „излизаща от шкафа“ – подигравателни подмятания, опит с отракана по-възрастна жена и с неуверена по-млада, разбито сърце, самота и сълзи. Изключение прави майка ѝ, която я подкрепя при всякакви обстоятелства – поне тази драма ѝ/ни е спестена. Макар да е ясно, че патриархалната среда е в конфликт с желанията на Фатима, за евентуално неразбралите религията като репресивен фактор е директно въведена в края на филма чрез пряк диалог с имам, който обяснява черно на бяло кое и защо е забранено в исляма.  

Освен буквални сцени и реплики като от лексикон може би най-инфантилното в „Малката сестра“ е, че привличането на Фатима към жени е дефинирано до голяма степен от изградения като антипод негативен образ на мъжете около нея, щрихирани като примитиви – упоритото настояване на гаджето ѝ да се облича по-женствено, за да е достойна да ѝ предложи брак; дочути отблъскващи разговори за секс в момчешка компания; подмятания, че мъжете не разбират женското удоволствие. И всичко това сякаш за да оправдае егоизма на героинята, която така и не намира за необходимо да е честна с официалния си кандидат относно сексуалната си ориентация или поне да скъса с него. Сякаш мъжът, така или иначе обявен за несъстоятелен, не заслужава етично отношение.  

Наградената Надя Мелити, открита чрез отворен кастинг на прайд парад и футболистка в живота, реално играе себе си и е най-автентичният елемент във филма. Но на фона по-ярките изпълнения на Ренате Реинсве в „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер, младата Мелиса Борос в „Алфа“ на Жули Дюкорнау и дори истеричната игра на Дженифър Лоурънс в „Умри, моя любов“ на Лин Рамзи решението на журито изглежда съвсем конюнктурно.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.