Партенопа е име на сирена – „онази с девичия глас“. Когато Одисей не откликва на песента им, тя и двете ѝ сестри се хвърлят в морето. (За сведение: сирените са птици с човешки глави, не полужени-полуриби като русалките.) Партенопа е и поетичното название на Неапол, понеже там именно вълните връщат на сушата тялото на сирената. За да се „съизмери с двете мистерии: Неапол и жените“, Паоло Сорентино е нарекъл „Партенопа“ най-новия си филм и главната му героиня – девица с необичайна красота, която се ражда в морето един ден през 1950-а, живее наситено в Неапол докъм 30-ата си година, а после завинаги се преселва в Северна Италия.

Смятам „Последствията от любовта“ за един от най-хубавите филми от този век; гениалният Il divo направи за мен онова, което пет години италианска филология не успяха (обясни ми донякъде съвременната политика на Италия, и то с песен); искрено се насладих дори на недолюбваното от почитателите на Сорентино негово американско приключение This Must Be the Place. „Партенопа“ обаче не се издържа. „Като двучасова реклама на много скъп одеколон“, писа The Guardian. И вярно: дългата серия живописни гледки отминава с лек парфюмиран повей и не оставя почти нищо. Да, двата кадъра, които маркират началото и края на потока от образи, стъписват и привличат: възрастен господин в бял костюм до златна каляска... неправдоподобно едро момче с дребно усмихнато лице на голата, подпухнала глава – Буда с десеторен човешки размер, седнал по гащи на диван пред телевизора. И все пак по каква причина ги има и тях, и другите? Защо се оказваме въвлечени в накъсания, блуждаещ разговор на автора със самия себе си?

Героинята Партенопа е приветлива, често полугола, вечно захапала цигара – „свободна и никого не съди – като града“, както уточни режисьорът в Кан. Множеството ѝ тържествено произнесени фрази са 90% поза и 10% смисъл (впрочем повечето реплики на повечето персонажи са от този вид и изпод помпозната каша от думи твърде рядко пробива характерното Сорентиново остроумие). Хубостта ѝ предизвиква фетишистко треперене у всичко живо и всичко живо иска да я обладава: млади и стари, познати и непознати, мъже и жени, брат ѝ и самият Джон Чийвър, американският майстор на разказа, случайно срещнат на Капри (пречи му единствено това, че е хомосексуален, обяснява ѝ той).

В една мъчително дълга сцена младата жена, която се води антроположка (тази линия е само загатната), отива на теренно изследване в катедралата, където три пъти всяка година народът се моли за чудото на Сан Дженаро (св. Януарий): в малка стъкленица съсирената кръв на светеца отново се втечнява. (Апропо, светецът е такъв фактор в живота на неаполитанци, че името Дженаро е едно от най-разпространените в града.) Проучването на Партенопа се състои в две части: рядко кичозен разговор с масивния стар свещеник с вид на касапин и боядисана в гарвановочерно коса, и сексуална сцена, включваща пръстите на свещеника и дизайнерски опакованата в религиозна утвар учена. Някъде около нейния оргазъм кръвта на Сан Дженаро прокапва. „Какво харесваш у една жена?“, пита Партенопа. „Гърба, останалото е порнография.“

„Еротичните“ сцени са основно градиво на филма, а най-отблъскваща е една, в която ни в клин, ни в ръкав се озоваваме в широка стая, пълна със столове и насядали по тях застаряващи хора: отпред е изтъпанено голямо легло, а в него голи момче и момиче са задължени да осъществят „сливането на двете най-големи неаполитански фамилии“. И те го правят. Това откъде дойде? До какво доведе? Трябваше ли? Не знам. От един момент нататък става невъзможно да компенсирам със силата на доброто си желание липсата на връзки между материалите, от които е събрана „Партенопа“.

„Красотата е като войната, отваря всички врати“, казва някой от героите по някакъв повод (но спокойно можеше и да е друг по друг повод). Съмнителните мъдрости изобилстват. „Не е възможно да си щастлив в най-красивото място на света...“, „И да нямаш хоби, е хоби...“. А аз си мисля: този филм е просто извинение за едни стари воайори да разголят едни млади хора. Опитвам се да си внуша, че е хедонистичен, но 140 минути липса на структура и логика сериозно минират всяка възможност за удоволствие. В камарата от бездействащи, но убедени в ефектността на думите си персонажи, се мярват някакви любовници на Партенопа, хеликоптерът на ухажор с изсечени черти, бивша кинозвезда с вечно покрито лице, обезобразено от бразилски пластичен хирург, друга бивша кинозвезда, която роптае срещу неаполитанците („вървите под ръка с ужаса... зле крадете и зле лъжете“), строг, но справедлив преподавател по антропология („антропологията е да виждаш!...“), във вътрешен двор се спускат сини фенери. Защо?

Паоло Сорентино без съмнение е голям творец. И шест негови филма в официалната селекция на шест издания на Кан дотук са предостатъчен израз на уважение към способностите му. Нямаше нужда да бъде „поощряван“ със седма покана за големия конкурс, щом новата му творба е „като кръвта на Сан Дженаро – или чудо, или измама“. Знаем, че е второто.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”