Зеленината е толкова тучна, че изглежда чак хищна, цветовете са неправдоподобно наситени, хората обитават полуголите си, свикнали на плавно движение и непрестанна жега тела, необременени от дрехи и условности (възраст, класа, пол). Във ваната се промъква питон, на двора се чифтосват магарета, в басейна се е удавила черна птица. В Бразилия сме, в наши дни, но с усещане за безвремие и безместие. Като насън. Сред дюните двама млади мъже се приближават и почти се докосват с движения от капоейра: братя са, познават се и се обичат. Имат планове. Ден по-късно единият е убит, а другият се укрива от надвиснала опасност в мотел с неонови светлини и постоянен саундтрак от стенания – гласове на любовници, отбили се да си се насладят почасово. Мотелът е парче постоянен мрак във всеобщата яркост – стаите му нямат прозорци, като изключим гишенцата към вътрешността, през които неплатилите предварително разчистват сметките си със съдържателите, иначе не могат да излязат. Името му е Destino – на португалски колкото „предназначение“ (съдба), толкова и „местоназначение“ (крайна точка). И почти до финала той прилича на тъмен оазис – защитен, но гибелен, окончателен. Укрепление, но и затвор.

„Мотел Съдба“ е добър пример за това как едно произведение на изкуството създава и поддържа собствена атмосфера и маниер на общуване. Режисьорът и съсценарист Карим Айнуз своевременно задава настроението (недоизказаност, затишие пред буря), определя средата (миниран рай, от който насилието е неотменна част – вж. безгрижното момче по бански с препасан автомат в самото начало), очертава персонажите и изявява онзи, който ще движи историята (младеж на име Ералдо, оцелелият от двамата братя), както и основните му партньори в изграждането ѝ (семейната двойка, притежаваща мотела: една жена с разстояние между зъбите, която се смее, когато е нервна, и един мъж, който, както се смее, може да те смачка). Като се добави агресивната цветова палитра (лилаво, червено, жълто) и характерната комбинация между хладна самота и топло, радостно телесно сближаване, „Мотел Съдба“ трайно се отпечатва в очите, просмуква се в съзнанието. 

Не е случайност, че филмите, чието действие се развива в хотели, са стотици: тези места са неизвестността в миниатюра, отрицание на делника, въплъщение на преходността, арена на анонимни взаимодействия, едновременно и шанс, и риск. „Мотел Съдба“ се включва съвсем логично в компанията им със своите невидими гости и легла за ускорена употреба, камери и други шпионства, заключени врати и екстериор на бункер. „Под палещото слънце на екватора, където не пада сянка, реших да се върна към филм ноар...“ И наистина, има някаква прилика с „Пощальонът звъни винаги два пъти“ (закусвалнята на Кора и Ник, и Франк, който остава уж за малко, да поработи), с тази разлика, че Айнуз разказва без много разклонения и втори и трети актове; новодошлият и стопанката не действат от корист; стопанинът не е безобиден; жената не става изкупителна жертва. Във филма на Айнуз Адам и Ева избягват голи от ада, вместо да бъдат изгонени от рая със срамежливо прикрити слабини.

Триото актьори в центъра живеят образите си: Яго Шавиер е Ералдо (ничий, уплашен, жаден за живот), Натали Роша е Даяна (най-трудна за разтълкуване, в някак майчинска позиция спрямо двамата мъже), а Фабио Асунсао – Елиас (в целия спектър от прилепчива радушност до омраза). Забележителни са и епизодиците, пъстър бестиарий. Операторката Елен Лувар има любящо око за пресичащите се траектории на всички тях, а родният щат на режисьора Сеара̀ ѝ предоставя фантастичен материал за екстериорите, както лицата и телата на героите – за интериорите (тази година в състезанието за „Златната палма“ имаше много секс, но каква разлика между естественото му, незаобиколимо присъствие в „Мотел Съдба“ и „Анора“, да речем, и насилените му, насилващи появи в „Партенопа“ и „Благи деяния“). 

Защо ноар ли? Защото, обясни на пресконференцията Айнуз, този жанр възниква след Втората световна война, когато в Щатите се появяват множество филми за вътрешно „счупени“ хора. Положението в Бразилия през четирите години управление на Болсонаро „беше равносилно на война и имах желание да покажа беззащитни и прекършени персонажи, които се стремят едни към други, за да създадат по-добра за тях ситуация... И ноарът, и съспенсът са добро извинение да се засегнат някои неотложни теми. Например феминицидът. В Бразилия на всеки шест часа бива убита по една жена“. Защо сцени със секс ли? „За мен сексът, храната, танцът са част от живота. И няма как да се говори за живота, без да се говори за секс – той в крайна сметка е най-хубавото нещо на света... Струва ми се, че сексът е начин хората да се срещат и да се еманципират. Според мен по-интересно е защо не съм включил сцени с насилие.“

Втора година поред Айнуз е в основния конкурс на Кан (и дебютът му през 2002 г. е на фестивала, но в „Особен поглед“). През 2023-та участието му беше с „Подстрекателката“, през 2024-та е с твърде различния и далеч по-въздействащ „Мотел Съдба“. Да видим дали през 2025-а официалната подборка ще отвори врати и за следващия му филм – по идеята на Марко Белокио от „Юмруци в джобовете“ (1965) и сценарий на Ефтимис Филипу, обичаен сътрудник на Лантимос.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”