Наградата за режисура в тазгодишното състезание за „Златната палма„ беше присъдена за първи път на португалец. Роденият през 1972 г. в Лисабон Мигел Гомеш започва пътя си в пълнометражното кино преди две десетилетия с комедията „Лицето, което заслужаваш“, а в последвалите немного свои филми показва един твърде персонален, разпознаваем стил. Най-известната му творба дотук е черно-бялата африканска история „Табу“, наградена в Берлин през 2012-а. В представения в Кан „Голямото пътешествие“ той за пореден път разказва за друг континент в черно-бяло, преплита минало с настояще, заимства идея от литературата и способи от документалното кино и се ползва от уменията на актьорите Крища Алфаяте и Гонсало Уадингтон (участници в шестте часа и половина на неговата триделна „Хиляда и една нощ“). И за пореден път е доста претенциозен.

Филмът има сюжет, и то занимателен, но е така направен, че нишката на повествованието постепенно да обрасне с отклонения, впечатления, екзотични гледки, чужди думи, странни мелодии, кратки срещи. Резултатът е, че „Голямото пътешествие“ прилича повече на колекцията от куриози в някоя Wunderkammer, отколкото на свързан разказ. Името му съвсем целенасочено възпроизвежда това на едновремешния Grand Tour, но с по-различна цел: не за удоволствие в Европа, а по необходимост в Азия...

Действието започва през 1918 г. в Рангун, Бирма (някогашни колониални имена, сменени днес с Янгон и Мианмар), където Едуард, британски функционер, чака на пристанището с бял ленен костюм, подходяща шапка и букет в ръка годеницата си Моли – след седем години писмовна връзка тя всеки момент ще пристигне, за да се оженят. Минути преди нейният кораб да акостира обаче, Едуард преживява срив на мотивацията, раздава цветята си на случайни хора наоколо и се качва на кораб за Сингапур. Там, в колониален клуб, той се среща с братовчеда на Моли и получава телеграма от нея: знам къде си, идвам. Погнат от ирационален страх, Едуард хваща ново превозно средство и продължава нататък. И така – през няколко страни и разнообразие от пейзажи, когато абсурдното бягство му идва до гуша и той си задава въпроса защо Моли е спряла да го известява за движението си по следите му. В този миг, някъде към средата, се озоваваме при нея: ставаме свидетели на пристигането ѝ в Рангун и развеселената ѝ реакция на бягството на годеника ѝ, сетне потегляме с нея по петите му.

Пръхтящият смях на Моли е един от куриозите в „стаята за чудеса“ на Гомеш, друг такъв е решението му за езиците във филма. Едуард и Моли са заети от една книга с пътеписи за азиатския Югоизток на Съмърсет Моъм и като маниери и облекло са от най-британско имперско тесто. Но и двамата говорят единствено и само на португалски. Ту мъжки, ту женски глас зад кадър уточнява какво се случва в чудноватото им преследване – те пък ползват езика, на който се говори в страната, където сме в момента: бирмански, китайски, виетнамски, тагалог, японски... Допълнителни куриози са периодичните цветни „вметки“ в черно-бялото и кадрите от съвремието насред възстановките от епохата (или модерните предмети в обстановки отпреди век). Преди „актьорските“ части от цялото да бъдат заснети в студио в Рим и Лисабон, през 2020 г. част от екипа поема по маршрута на героите и си набавя богат архив от гледки и звуци, а сценария дописва спрямо онова, което намира попътно. „Просто си изфабрикувахме намерения материал“, каза Гомеш в Кан.

„Голямото пътешествие“ е много приятно за гледане и за слушане, но карикатурно плоските образи на мъжа и на жената, липсата на причинно-следствени връзки между повечето от „изложеното“ на екрана и отсъствието на закономерност в преходите, периодичните зацикляния и генералното усещане за нещо преразказано, а не преживяно, правят двата му часа и десет минути времетраене по-скоро приседливи. Имаме красиви картини от дерайлирал в джунглата влак, различни видове азиатски куклен театър, бой с петли, проветряване с механични ветрила, монаси с кошове на главите, посещение при гледачка на карти, която предрича смърт... Виенски валс, насложен върху бесен виетнамски трафик на скутери, и ария от „Трубадур“ – със същото не съвсем ясно желание за културен контраст. Небостъргачи, фойерверки, караоке, маймуни в езеро с минерална вода, народни песни, улични музиканти. Експерименти със звука, игра на маджонг, бране на лотосови цветове, лула опиум, панда, покатерена на бамбук под дъжда. Всичко това е мило и любопитно, но съвкупността му се подчинява на невидима за простосмъртните логика. Многото „въздух“ в сюжетната част от начинанието поощрява, даже заставя зрителя да мисли натрапчиво какво бижу можеше да стане от тези дадености при един по-решителен монтаж, който да свали 30 минути излишества и да стегне плетката на останалото. С две думи: добра награда за режисура, но не точно удовлетворително преживяване.

(За отбелязване е, че в конкурса беше селектиран и още един филм за Далечния изток, в който голямо количество интересен, на места истински вълнуващ документален материал от живота на обикновените хора в Китай, е минимално структуриран от художествена рамка за двама разминаващи се във времето и пространството любовници – „Отнесени от прилива“ на Дзя Джанкъ.)

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”