Los Desheredados е испански филм, спечелил една от наградите за късометражно кино в Кан от селекцията за Седмица на критиката на фестивала.

Филмът войнствено и смислено използва момента на социална, политическа, туристическа, нравствена и ценностна криза в Испания като повод деликатно да портретира герой, който е на ръба радикално да прекрои живота си на рубежа на своите 50-години. Като допринесе с това за пълния крах и хаос около себе си, или се вдетини напълно.

Имаме налице персонаж, който повече не желае да живее по стария начин сред една обръгнала система, очакваща от него да продължава да изпълнява безропотно социалната си роля на дядо, баща, син и дребен собственик до физическия си край. Но в героя все още крее някаква стаена виталност, вътрешна и външна съпротива, които понякога дори звучат прокобно и заплашително. Очилатият и спретнат възрастен мъж би могъл да се превърне в перфектен терорист, но засега се задоволява с по-малко.

Филмът ритмично композира като досие ежедневието му и неговото горчиво чувство за хумор, гарнирано с дълбоко усещане за пълна безизходица на света наоколо. В началото героят превозва микробус от дами, отправили се на моминско парти с еднакви синкави перуки – и все още изглежда само леко нелепо и отчуждено. Отпива от шишето с минерална вода и танцува в едно светло петно в дискотеката с някаква спотаена страст и унес, докато ги чака да се напият. После с отвращение почиства и изхвърля изкуствените перуки и боклуците, останали в микробуса след бурната нощ, за майтап дори слага една на главата си и ги имитира подигравателно в съпровод на музиката от радиото в колата. Натрупал е колкото тъга от семейния си бизнес, като някакъв модерен вид дребен философ, толкова и погнуса, които заедно вещаят само беди. Следва още едно ергенско парти, където пияни мъже го третират като слуга и той ги зарязва на пътя - уриниращи върху някаква ограда, а не в колата му, както са го заплашвали.

Някаква атмосфера на заразителна разруха и безотговорност тегне навсякъде. По радиото текат новини за недостойното и престъпно поведение на банките, растящата безработица, а персонажът просто анулира няколко поръчки в интернет и не вдига телефона. Дали само се шегува пред старата си майка, че мечтае да заведе цялото си семейство на екскурзия, за да умрат всички заедно в катастрофа? Вероятно.

Но във всеки кадър витае някаква стаена заплаха, наоколо сякаш дебне някакъв общ масов апокалипсис. Филмът използва утвърдените клишета за създаване на кинонапрежение, с които сме обучени, за да ни държи нащрек. Успокоява само иронията, която извира от всяка хаплива реплика на героя и достолепната му сдържаност в бавните премерени движения и важна походка. В друг миг обаче изведнъж той буйно изразява искрено желание да си достави от радостите на своите клиенти, които презира. Когато майка му го съветва да си намери жена, за да си пооправи психиката, той заявява, че повече не очаква нито добро, нито зло от жените, но в колата си приглася на най-блудкавите стари любовни шлагери.

Такова гласно и търсено противоречие има заложено в самия сюжет – равносметка на един напразно изживян живот в името на развлекателния бизнес на една от най-туристическите страни в Европа. Далеч от провала на социализма и неговите идеи в другия край на континента, в този му край дребен собственик на семеен бизнес изживява в пълнота своя идеен, морален, ценностен крах. Няма илюзия, която да му е останала и наблюдавайки във всяка от 18-те минути този мъж в кадър, ние усещаме пълната му непредвидимост. Засега стига само дотам да отиде на екскурзия с майка си, седнал на последната седалка на автобуса като малолетен екскурзиант. А като слизат да се поразходят, да я уцели със снежна топка в ухото. Тя все пак се засмива, както и той.

На финала героят удря в гаража си топка в стената, тя тупка до надписа „Пушенето забранено“, а той пуши под надписа, който сам е сложил.

Режисьорката е посветила филма на баща си. Някои от репликите звучат така точно и безжалостно, а поведението на бащата така тържествено, защото именно той самият изпълнява ролята. Ако си преведем заглавието като „Обезнаследените“, иронията става поне трикратна. Във филма бащата ликвидира семейния бизнес и декларира, че така и така няма кой да продължи името му – няма внук, а само три внучки. Дали отново това е шега или всъщност познатият ни така древен мачовски рефлекс… Изведнъж се оказва, че бащата в обзелия го бяс е лишил всички от благоволението и одобрението си подобно на някакъв древен и взискателен бог. Привидно сразен до нивото на бунтуващ се еснаф или дребнобуржоазен герой, той някак едновременно с това е възвисен до ранга на разгневено и патетично божество, което осъжда всички, света дори, на смърт, започвайки от най-близките си.

Режисьорката е видяла и ни е показала в баща си героя на нашето време. И е направила филм за креещата ярост на отците ни, заради безумието на свят, който те не биха искали да припознаят като свой. По-скоро биха го наказали жестоко и справедливо, но засега се сдържат.