И като визия, и като тематика “Госпожицата” споделя качества с “Похот, внимание” на Анг Лий, поне доколкото и двете са истории за сложно скроени измами, с изящна сценография, детайлен усет към атмосферата на времето и силен интерес към интимността.

Във филма на Пак Чан Ук измамник, който се представя за благородник (Фудживара), крои да съблазни наследничка на богато семейство (Хидеко), държана насила в имението на чичо си (Козуки), колекционер на японска еротична литература, който възнамерява да се ожени за племенницата си. За целта Фудживара изпраща в дома им прислужница (Соки), чиято мисия е да му помогне да завладее сърцето на Хидеко, да избягат заедно в Япония, след което да й вземат богатството и да я тикнат в лудница. Ухажването на Фудживара е дръзко и осезаемо изкуствено и докато той едва-едва напредва, между Хидеко и Соки се поражда сексуална близост… Оттам нататък филмът продължава като красива, оплетена и брутална история за невидимата борба между любовта и лъжата. “Какво разбира един измамник от любов?” — казва Хидеко.

Характерите на тримата постепенно се разгръщат посредством няколко флашбека, взаимодействията им се усложняват и филмът продължава с безупречна визия, напрегната драма, периодично олекотявана от слапстик хумор (спъвания, падания, физиономии), и типичните за Пак Чан Ук култови елементи — естетизирано насилие, експлицитен секс, емоционални крайности. Козуки държи октопод в мазето си, Хидеко чете порно в библиотеката пред група мъже в костюми, Соки опожарява лудницата…

Впрочем интересно е допълването между оригиналното и английското заглавие. Оригиналното Агаши поставя фокуса върху Хидеко — господкарката, госпожицата, докато английското The Handmaiden завърта историята около Соки — прислужницата. При всички положения мъжкият персонаж е изключен от картината и филмът е титрологично определен като разказ за женската сила.

Базиран на романа “Крадлата” от уелската писателка Сара Уотърс, “Госпожицата” пренася оригиналната история от Викторианска Англия до Корея през 30-те (впрочем “Похот, внимание” е поставен в същото десетилетие). Пак Чан Ук избира този исторически период от чисто практически съображения, заради социалните сходства между двете времена, които са неизменни за фабулата — съществуване на отделна аристократична класа, наличие на професия прислужничка, преобладаване на традиционни културни елементи, но и осезамо настъпване на модерността. Историческото пренасяне е изпипано до последния детайл — дрехите (основно западни рокли и костюми, но и традиционни облекла), къщата в смесен японско-западен стил (сградата е типично японска, докато библиотеката например е западна), чак до японските еротични произведения, от които чуваме обширни откъси и виждаме множество илюстрации.

Третият филм на Пак Чан Ук след “Олдбой” и “Жажда”, селектиран в основната програма на Кан, има и някои дребни недостатъци — излишното, може би неумишлено фетишизиране на сексуалните сцени (на места се охкаше точно като в японско порно, което ме вкарваше в съвсем непасваща атмосфера) и ненужно дългите повторения на сцени, които снизходително обясняват всеки обрат, — но това почти не пречи на насладата от добрата история и доброто разказване.