С думата murmuration на английски се нарича възхитителният вечерен полет на някои птици, които в огромен облак с цвърчене описват фигури в небето. Интересното е, че murmur на латински e „шепот“. Тоест хем шепот има тук, хем писък; хем тайна, хем зрелище; хем хаос, хем хореография. Е, филмът на Теодор Ушев „Физика на тъгата“ по едноименния роман на Георги Господинов не само на няколко пъти спира очите ни върху магични птичи полети – той целият е murmuration. В него шепнат и пищят спомени, хора, места, времена във великолепната едновременност на всичко наистина съществено, която понякога предлага изкуството.
Теодор Ушев и Георги Господинов са двама високи, леко стеснителни мъже, родени с месец разлика в началото на 1968-а – от поколението с дерайлирало бъдеще на късния соц. Работата им е известна далеч отвъд пределите на България; те живеят повечето в чужбина. Имат по една дъщеря. Съвсем разбираемо е художникът и писателят да се припокрият в екранната версия на тъгата си и първият да добави лични преживелици към тези на втория. Затова главният герой на филма съставя типичните за Господинов списъци с неща и демоните си нарича минотаври, но учи английски на гробището в Монреал като Ушев (първи думи: „мир“, „памет“, „вечен“); за дъщеря си изчезва като динозаврите, но се завръща при баща си в Кюстендил.
Разказвачът в анимационната „Физика на тъгата“ е не просто този от романа, който сам по себе си беше множествен („аз сме“), а сбор от вътрешните многогласия на Господинов, на Ушев и на българското поколение на „прехода“. Озвучен на английски от син и баща (Росиф и Доналд Съдърланд), той добива и още измерения – вкарва и по-старата генерация, други ширини, други миграции. Разнообразието на опит, много по-голям от личния, се събира в пресечната точка на... екзистенциалната самота? Мъдростта? Емпатията?
Любопитно е, че разказвачът се отъждествява с растение, с винена мушица, с облак, но не и с жена – повествованието е мъжко, жените са външни, странични, обект на копнеж или бегли присъствия (като майката, която се появява колкото да роди героя в началото, или дъщерята, от която той също се оттласква, за да се впусне в света). „Защо няма деца в гръцката митология? – пита се гласът на Росиф Съдърланд. – Единствените, които се появяват, биват изяждани...“ Нещо подобно се питам и аз по отношение на жените във „Физика на тъгата“, но това питане никак не накърнява щастието ми да го гледам. И този скитащ „аз“ е murmuration – всяка секунда грози да се разпадне на части, но заедно с крехкото си равновесие показва и удивителна жизнеспособност.
В „За леката душа“, стихотворение на Господинов от „Черешата на един народ“ (1996), целият живот на един човек (мъж, разбира се) протича в миг пред очите ни от раждането до смъртта му – „нито много трудно, нито много лесно“, с повечето белези на повечето животи. Което е едновременно и естествено, и обидно, и тъжно, и смешно. Екранната „Физика на тъгата“ е структурирана по сходен начин: едно префучаване (по влакови релси) през живота от раждането до смъртта, по време на което като фойерверки избухват важните, красивите неща. И също толкова бързо потъват в нищото. Потокът на събитията изглежда много по-бърз и реален благодарение на техниката, избрана от Теодор Ушев – енкаустика, тоест восъчна живопис (много стара, интригуваща и неизползвана досега в анимацията). Всеки кадър е със смайваща пластичност. Всеки застинал восъчен пейзаж може да се загрее и трансформира – цветовете и формите буквално се скулптират поновому и това дава възможност за небивала подвижност, релефност и някаква топла телесност. Чисто художнически тези 27 минути са плод на огромен труд, огромна изобретателност и огромна любов. Сцената в дискотеката например, тази пауза с груповия танц в ритъма на Men Without Hats, е за учебниците на няколко изкуства: истинско постижение във владеенето на темпо, планове, палитра и каквото още ни хрумне.
Характерната тяга на Ушев към мрачни краски и плашещи форми се е срещнала особено щастливо със склонността на Господинов към сантименталност и повторителност и от двете е останало най-изчистеното във въздействащо партньорство. Всяка мазка и всяка дума си тежат на мястото, но и дишат; светлината прониква до тъмното дъно на страховете. Огромна е ролята на музиката – подбрана с вкус, значеща, увличаща. Музиката и въобще звукът в рисуваното кино са със специален статут, обикновено доста по-важни и вещо използвани, отколкото в игралните филми – акустичното не просто придружава визуалното, то често го и поражда или измества. Във „Физика на тъгата“ ухото, „тази мида на страстта“, е водещ орган.
Ходът на рисуваното се припокрива, но и разминава с хода на чутото – видените събития подкрепят, обогатяват, дооформят изречените (целият филм е с глас зад кадър, реплики няма). Когато дядото умира и пада на пода – от гласа вече знаем, че това е първата среща на нашия герой със смъртта, – звукът е не просто строполяване, а далечен тътен. Шуберт, Менделсон и Лист съжителстват в изящно разбирателство помежду си и с Котарашки...
Във виртуалното тазгодишно издание на Анси „Физика на тъгата“ е в официалната подборка от късометражки, в която се състезава с 36 рисувани филма от цял свят и стои сред тях царствено.
П.П. На 19 юни „Физика на тъгата“ получи отличието на критиците от ФИПРЕССИ, а на 20 юни – и голямата награда в конкурса за късометражна анимация, „Кристала на Анси“ 2020. Досега „Кристалът“ е печелен само веднъж от българин – от Бойко Кънев със „Смачкан свят“ през 1987 г. (наградата тогава се казва „Гран при“ и е поделена ex aequo с канадеца Фредерик Бак за „Човекът, който садеше дървета“).