„Дядката“ е едно от онези явления, които не е ясно защо и какво са, но е очевидно, че не са съвсем наред, въпреки (или поради) което са странно привлекателни. Ако трябва да кажа кое най-много ми хареса в него, на първо място бих поставила безцеремонността, с която авторите му Оскар Лехемаа и Мик Маги дърпат стола изпод всеки, когото забелязват, че понечва да се отпусне – младите хора, старите хора, селските хора, градските хора, хипстърите и музикантите, безработните и работните, мечките и овцете. Тук всички са съмнително невинни и дори петелът е хищна птица. На второ място в смущаващата ми симпатия към филма идва пъстър букет от причини: фактът, че подобно нещо е продуцирано от Естонския филмов институт... чудното рап парче в края (напомни ми на славния завършек на безславната „Тропическа буря“)... дългият размисъл, в който ме вкара от няколко дни. 

Къде минава границата на смеха и каква е дозата пошлост, която действа хомеопатично – ей такива неща се питам покрай „Дядката“. Но хайде първо да видим за какво става дума. След няколко години къси анимацийки с безумно съдържание, които събират голяма група ревностни почитатели в YouTube, група естонски приятели (все артисти – кой снима игрално кино, кой пее, кой рисува) решават да направят от досегашните си зевзеклъци пълнометражен филм със същите герои и в същия нонсенс стил. Резултатът е задъхана история за лактокалипсиса – драматичните последици от неиздояването навреме на една млечна крава. Говорим за 85-минутна анимация с пластилинови фигурки, приказно-комиксово звучене (имаме и герои в търбуха на звяр, и говорещо дърво, и луд злодей, и финална битка на мутанти) и нарочна порочност на някои „случайни“ реплики, от която да ти се изправи косата. 

Всичко започва с това, че родителите на три хлапета ги изсипват пред къщата на дядо им на село и изчезват с мръсна газ с вик: „Ще се видим през септември!“. Най-голяма е тромавата тийнейджърка Айно, която обожава да дразни и да плаши по-малките си братя – мъничкия Март, способен да конструира почти работещи машини от почти всичко, и Придик, който, щом се лишава от зомбиралия го смартфон, се оказва в центъра на събитията. Дядката е плешив, облещен и с плетено елече като Уолъс от „Уолъс и Громит“, само дето неговата особнящина е доста по-объркваща. Той притежава най-добрата млечна крава в околностите и пои цялото село... докато един ден Придик не решава да я отвърже от съжаление. Кравата хваща гората, но вимето ѝ, както сме предупредени от самото начало, започва да се налива твърде много и над света надвисва угрозата от лактокалипсис. В селото има един човек – Млечния старец, – който знае какво следва, защото предният лактокалипсис се е случил по негова вина и го е превърнал в чудовищно създание. Само дето, когато и той се впуска по дирите на кравата, желанието му да спасява постепенно започва да се разкрива като стръв да унищожава... 

„Попаднеш ли у мечи гъз, знай – песента ще те спаси“, многозначително изрича Дървесния бог (наричан още „извратеното дърво“) на групичката на добрите, начело с Придик и Дядката, докато те се опитват да изпреварят групичката на лошите, начело с Млечния старец. Разбира се, както винаги в приказките, мъглявите фрази, произнесени от вълшебни персонажи, се разкриват като реални инструменти за придвижване на действието, така че скоро след тази реплика можем да се насладим и на попадането в мечка, и на положителните ефекти от рокмузиката върху мечето газоизпускане. Ами да, поне два от най-възмутително смешните моменти в „Дядката“ са свързани с пръцкане. И да, всички сме наясно, че смехът в такива случаи е първобитен. Да, цялото изглежда, сякаш тайфа младежи са се напушили и си играят на кино (колкото и да няма съмнение, че точно този вид стопмоушън анимация е изключително пипкав и изисква доста виртуозност). Да, това, че Мик Маги озвучава Дядката, Придик и Март, а Оскар Лехемаа дава гласа на Айно, добавя още усещане за напушеност и още смях. Не, нищо сериозно няма нито на първи, нито на втори план. 

В едно свое прочуто есе Владимир Набоков обяснява, че в други езици дума като руската „пошлость“ не съществува, нищо че онова, което тя описва, навсякъде се среща в изобилие (нормално, българският език не съществува като тема за руския мислител). „Явната долнопробност, колкото и да е странно, понякога съдържа нещо здраво – продължава Набоков, – което децата и простодушните ползват с удоволствие. Комиксът „Супермен“ е несъмнена пошлост, но в такава безобидна, непретенциозна форма, че не си заслужава да я обсъждаме (впрочем добрата стара вълшебна приказка съдържа не по-малко банална сантименталност и наивна вулгарност от тези съвременни небивалици за „изтребителите на великани“). Повтарям, пошлостта е особено силна и зловредна, когато фалшът не се навира в очите и когато същностите, които се фалшифицират, законно или незаконно биват отнесени към най-високите достижения на изкуството, мисълта или чувството...“ Ето го, значи, временния ми отговор за хомеопатичната доза пошлост: Маги и Лехемаа са направили нещо щекотливо и симпатично с най-откровеното намерение да са неприлични и нито за секунда не се опитват да имитират дълбоки внушения или да прокарват сладникави поуки (дори когато изобразяват епичния сблъсък на млякото на смъртта с млякото на дружбата). 

В сравнение не само с бившите соцстрани Естония е оазис на рационалността, добрия вкус, техническото развитие, разумното социално взаимодействие, елегантната градска среда, идиличната, поддържана природа. Сигурно е трудно да се живее в оазис. Отговорът ми на чуденето защо тук ме разсмиват думи и намеци, които у едни по-сърдити, по-груби и по-уморени хора ще ме отблъснат, е вероятно в това: човек може да си позволи известно вдетиняване, ако обичайно се държи като възрастен. А и ако е стъпил върху устоите на труднопоклатима традиция. Двамата възпитани, спретнати елфи, които са създали „Дядката“, работят в контекст, търпящ „избухване“. То е като да си от стара западна култура и на мястото на класическата статуя в музея да сложиш писоар (така де – писоар на фона на клозет, бунище или дори обикновена стая стои съвсем иначе). И съм много доволна да видя, че връзка с Дюшан се прави и в единствената книга по въпроса, която притежавам – „Естонската анимация: между гениалността и пълното безхаберие“ (2006) на Крис Робинсън: „Смайващо е не само, че страна като Естония, с население от едва 1,4 милиона, през последните 30 години прокарва една съвършено уникална и вълнуваща анимационна линия, но и че го прави в често враждебна обстановка... В света на естонската анимация няма добро и зло, черно и бяло, една-единствена правда... И преди да избягате от страх пред МРАЧНАТА ИЗТОЧНОЕВРОПЕЙСКА ТРЕВОЖНОСТ, нека ви кажа, че голяма част от тези филми и автори са страхотно забавни – не по начина на Бени Хил, а по-скоро в духа на „Монти Пайтън“, Марсел Дюшан и Хуго Бал“. 

На фестивала в Анси 2020 „Дядката“ беше логично включен в конкурсния раздел за пълнометражни изключения от правилото „Контраплан“ (спечелен впрочем от друг прибалтийски филм – далеч по-ординерния „Моята любима война“ на Илзе Бурковска Якобсен). Мисля си, че ако „Дядката“ беше малко по-къс и малко по-разнообразен в диалозите и структурата си, може би щеше да е гледаем за повече хора. Но и така си струва да се пробвате с него. А ако после някой каже, че аз съм му го препоръчала, ще отричам до последно.