ВЕЗДЕСЪЩИЯТ


от
на г.

ВЕЗДЕСЪЩИЯТ

В началото на филма висок мъж с твърде разстроен вид ни обсипва с думи, показвайки среден пръст на камерите по кръстовища и улици, както обикновено правят само съмнително развеселените младежи. В края на филма същият мъж вече тича напълно гол, без да е абсолютно полудял.

Почти двучасовият екранен разказ трябва да ни обясни как се стига до такова необяснимо на пръв поглед състояние, трупайки основание след основание за това.

Героят е съвсем обикновен човек, дори леко посредствен, затънал в  баналните си проблеми и радости, присъщи за всички нас. Няма време и желание да се занимава със сина си, тийнейджър в опасна възраст, идиличната любов между парализирания му баща и всетърпимата му майка повече го удивлява, отколкото радва, отдавна е мъртъв бракът му с удивително некомпетентната му както в професията си на психолог, така и у дома съпруга. С тъста си, бивш висш офицер, се мразят, подчинените му в рекламната агенция, на която е шеф, или го мамят, или пресилено изразяват обичта и неконтролираното си възхищение към него в угоднически каданс.

Изобщо, високият мъж с малко изцъклени очи преживява луксозно в една лицемерна и леко равнодушна среда, която сякаш го задоволява напълно, защото той също играе роля. На добър началник, който не ходи на работа, защото пописва книги – явно се усеща непълноценен да битува само в една от ролите си. За писател обаче е удивително ненаблюдателен и безчувствен. Защото когато по необходимост, а после вече и заради нездраво любопитство слага скрити камери навсякъде – в собствения си дом, дори и в тоалетната,  в кабинета на жена си, в дома на родителите си, в службата си, в любовната си квартира и даже в рамките на очилата си, узнава неща, които го изненадват. А те са повече от тривиални и се случват почти на всекиго. Но Емил не е подготвен за тях и не знае как да реагира. Отначало гледа твърде интимните моменти, уловени от камерите,  като благодарен зрител – смее се, възмущава се, отвращава се, дори успява да се издигне над нещата,  които пряко го касаят. Истината не му служи и той не знае как да я използва, освен да реагира първосигнално и в най-деликатните ситуации. Но постепенно се научава да действа изключително в своя полза. Така от напълно безсмисленото търкане на мивката в тоалетната, защото тъстът му е уринирал там и продължава да го прави, той  все пак стига и до любовта. Намира си момиче, което спечелва именно защото тайно е узнал истинските й мисли, желания и предпочитания и коварно започва да играе ролята, която знае, че ще й се хареса.

Абсолютно съзнателно злоупотребява с привилегированото си положение, защитава се, печели безскрупулно дивиденти и дори започва да си измисля своя красива теория за привилегированото си място. „Паметта е к…ва“, провиква се той, и решава да записва и себе си, своите интимни моменти с момичето, което обича, за да си ги има в пълни подробности за вечността. Прави архив на собствения си живот, та ако е изпуснал нещо да забележи и усети в мига, после да му се наслаждава и да го доизкосумира. „Замразява” в компютъра си хубавия миг като някакъв диаболичен Фауст и го връща отново и отново. Ще живее в повторенията, каквото и да му се случи.

Интригата се наплита добре, диалогът е остроумен, на повечето места стегнат и пъргав, и филмът продължава да трупа обстоятелства и да затяга възела около героя дори и от места, в които други филми отдавна биха свършили.

Накрая Емил може би вече е помъдрял от истината, която си е краднал -  все пак става свидетел на смърт в кадър, както и на непресторените ридания и страдания на жена си, за които, ако бе нормален чувстващ човек, би могъл и сам да се досети. Имал е време да обработи това, което се е случвало около него, вероятно дори да го осмисли. Дали е успял или не да разголи напълно душата си не ни е съдено да узнаем, но в останалите си поддържащи роли търпи пълен крах, и то публично.

Достояние на полуписателя и рекламиста Емил, както и на всички, накрая ще останат само механичните записи на камерата с привидната им скандалност, докато осмислянето им ще стане все по-невъзможно или поне ще остане за друг път. Един писател може да си разголи напълно душата в една книга, но това едва ли ще бъде оценено по достойнство. Така и така с истината никой не знае какво да прави в среда, в която всеки играе роля. И ролите на по-достойните са да крият неща, с които би трябвало да се гордеят, и да споделят неща, от които трябва да се срамуват.

Филмът е гледаем, атрактивен и успява да завърти и задвижи  действието си в лесноузнаваема съвременна среда, героите са леко и подмолно иронизирани и несъвършени до степен да предизвикат истинска симпатия и съчувствие.

Социалните роли на всеки са подронени и осмени с подкупваща деликатност. Нито писателят е писател – по-скоро е зрител, който преписва като ученик видяното от камерата, нито началникът е началник, нито бащата е истински баща, а фиктивната съпруга дори и като лесбийка не е автентична.

„Вездесъщият“ борави на няколко пласта с действието и същността на героите си, вероятно затова се харесва на публиката и на повечето критици, събра и някои от най-ценните награди от последния фестивал на българското кино. Авторите са избрали един доста комуникативен тон, обръщат се сякаш към всички категории зрители и флиртуват с тях, като може би и леко ги поднасят.

Налице е гъвкаво, умело моделиране на едно съвременно ежедневие до тъканта на разказ чрез скрити камери, но със скрит и по-дълбок смисъл. Интериорите са изискани и характерни за героите – къщата на завряния зет-писателя, обзаведена вероятно благодарение на бившето съмнително благополучие на тъста-генерал, е лъскава, но стои като куха. Домът на професора – баща на героя, прелива от стари, но вероятно ценни за далечното бъдеще вещи, загубили днес смисъла си. Елегантно и грациозно е присъствието на съпругата и нейната ненатрапчива любовница, облечени изискано, но и някак стерилно, изкуствената „сърдечност“  в излъскания офис на рекламната фирма също носи атмосферата на деня ни.

Актьорите, особено Борис Луканов и Михаил Мутафов, тежат на мястото си даже по неочакван на моменти начин. Теодора Духовникова и Ирмена Чичикова изиграват с добре премерен вкус еротичните си етюди, в любовните сцени жизнерадостната Весела Бабинова е знаменателно естествена. Фалшът избива тук-таме в играта на младия кариерист Тони Минасян, който кърши постоянно ръце, все едно знае, че шефът му го снима със скрита камера, както и в прекалено драматичното поведение на довереницата на шефа в агенцията, негов верен заместител и излишна като образ вярна приятелка. В главната роля Велислав Павлов се държи напето, уверено, но повече като силно притворен ексхибиционист, отколкото като истински протагонист.

Но филмът е жив, пъргав и подривен същевременно, употребява скандалното повече като градивен материал, за да ни убеди, че всички сме едни и същи. А можем да бъдем вездесъщи. Но си се лутаме като живи дронове в своя малък ограничен свят, без да погледнем първо себе си.

Вероятно и заради това между финалните надписи на филма се появява малък полуцитат от предишния филм на Илиян Джевелеков и Матей Константинов “Love.net” - инструктор-парашутист, стиснал в прегръдката си клиентка, лети засмяно стремително надолу. Разперили крака и малко ръце, двоицата приличат действително на жив дрон.

С продуцирането на „Дзифт“ и със сюжетите на “Love.net” и „Вездесъщият“, Матей Константинов и Илиян Джевелеков със самочувствие и вътрешна последователност описват един леко стилизиран свят, пълен с изискани жени, богаташки интериори, красиви екстериори и малко одиозни главни герои, но в рамките на простимото и човешкото. Фонът все още стои леко блудкаво и бутафорно, но открехва нови възможности и сюжетни полета, както и отваря пътя на нови герои на нашето време, наблюдавани и с невъоръжено око.