Текстовете за новия филм на Камен Калев си приличат – и е почти без значение дали са български или френски. Общите места са две. Първо, казват едно и също нещо за повърхността, фактурата и рисунъка на средата и контекста, който е показан на екрана. Единодушни са за несъмнените му качества. Лентата започва с мощен, конкретен и веществен реализъм. Не наужким и както отдалеч някой си го фантазира. Действителността е скочила трупешката в кадър и си тежи на мястото. Няма префърцунена натруфеност или клиширани загатвания, недомлъвки и имитатитивни жестове. Това трябва да е урок за българската кинематография, която напоследък изпитва главозамайваща трудност в това да представи правдоподобна размяна на пет реплики.
Липсват дистанция и фантасмагории. Основата, върху която е изградена историята, е стабилна. Тя излага пренебрегвана или популистки жълто представяна част от България.

В тази България залез и упадък са нежни думи. Роми, престъпници, местни феодали, чалга, трафик на хора, майки, които продават децата си. Ромите не са пародирани в нищо, най-малкото в говора. Не са и обвинявани. Те са, каквито са. За този фрагмент от обществото в България е малко да се каже, че се разпада. То е разглобено и изтърбушено. Вътрешностите му са останали без вътрешен живот. Ценностите са възможни единствено като наивно пожелание. България, при Калев, виси в нищото. Като непрани гащи на мъртвец. А който не е мъртъв, се опитва да оцелее. Няма хоризонт за нещо повече. Упадъкът се вижда без аутопсията на социологическото проучване. Икономическата безизходица е вход към дъното. От дъното не може да се изплува. Маргиналност и изключеност в чист вид. Понякога не може дори да се направи опит за бягство. Какъвто е и финалът на филма. 16-годишната Елка (Сехер Небиева) е обезчовечена до степен, в която калкулира, че е по-добре за нея да остане проститутка, отколкото да има друг живот със Сами (Мелвил Пупо) в чужбина. Тази безкомпромисна автентичност е заснета без патетика и цинизъм от Юлиан Атанасов. Тя е постигната с усилия, изследвания и целенасочена работа в продължение на дълго време. От нея би могло да се излюпи шедьовър. Или поне невероятно достижение от класата на Жак Одиар или Ханеке. Но не е така.

Второто нещо, върху което анализите на „С лице надолу“ натъртват, е сценарият. Измислицата, която да изведе тази конкретика и натурализъм нанякъде. Никъде не попаднах на разсъждения какво, може би, е искал да постигне Калев с историята. Единствено, че не е сполучил. Статиите са единодушни и казват приблизително следното: „силно начало, но после фабулата се оплита като пате в калчища“. Често се споменава, че е базиран върху истинска история и толкова. В различни интервюта режисьорът споделя как е разбрал от приятел, свещеник в село, че в ромска махала се укрива чужденец. Барикадирал се и с оръжие в ръка очаква мафията да го убие. Иска да се защити, но и да намери съпругата си, малолетна проститутка от ромски произход. Режисьорът разбира, че чужденецът е в страната като информатор на чужда полиция. Оплел се е, мутрите го притискат и става сводник. Момиче го променя из основи, той се влюбва и се женят. Когато тя си тръгва, в него се появява желание за изкупление.

Калев вярва на историята, без значение дали е вярна или не. В нея е открил повод да направи филм, в който водещо е желанието на персонажа да изкупи вината си и да се реформира. Всъщност „С лице надолу“ на буквално драматургично ниво е постигнал целта си. Именно това наистина се случва на екрана. Дума по дума. Не е ясно как и защо става така.

Контрастът между почти документалната среда, в която Пупо и Емил Марков са професионални актьори и неправдоподобните действия на героя на Пупо е стряскащ. Сами е хартиен и измислен като фалшивите банкноти евро, с които е арестуван в първите минути на филма. На нивото на действието, речта и  психологията неговото патологично желание да помогне остава неизяснено. Трудно могат да се открият корените на мотивацията защо го гризе съвестта му. Метаморфозата на характера му е приета за даденост и не се случва в същността си. Образът се лута и зацикля. Върши неколкократно едни и същи неща. Противоречи си и е разнообразен до биполярност. Склонен е да продаде мнимата девственост на момиче, а иска да спаси браточедката на така или иначе отдавна загубилата невинността си девойка. Компасът му е повреден и определението морален не се отнася до него. Сами е изпълнен с купчини колебания. Секунда и е решителен, а след това страхлив. По-късно е бащинска фигура, жертвоготовен и находчив. Сетне е наивен глупак, зарязва плана си, изнамира нов, проваля го, ръси обиди и категорични присъди към обекта на желанието си. Защитава или се усъмнява дали е прав. И така нататък в този дух до широко отворения край. Често пъти той преминава през тези състояния едновременно.

По собствените думи на Камен Калев „това е един лесно гледаем трилър по действителен случай, една човешка история“. Не е точно така. По-скоро е трилър, който използва майсторски изградена социална рамка като претекст да поеме на сериозна експедиция в съзнанието на тъмния персонаж Сами, който иска да е светъл. Желанието да се надскочат ограниченията на жанра и да не се спазват правилата му водят до загуба на темпото и тръпката. При жанровото кино е наложително да се следва логиката на формата и естетиката на разказване, за да не се самоопровергава сюжетно или да се компрометира художествено. Ако това се случи, илюзията се счупва. Зрителят не знае как да реагира и се чувства изгубен. Вместо да бъдат надмогнати патериците на криминалното и на съспенса, „С лице надолу“ се спъва и лута, за да стигне на куц крак до финала. Дано това се случва за последен път на талантливия автор на „Източни пиеси“.