“дай да й опиша нещастието си хумористично”
Даниил Хармс, из "Бележници"^[1]

Има толкова възможни посоки за една биография. Може да е научна, документална или сюжетна, може да се концентрира върху творчеството, върху семейството или върху ежедневието, може да е от началото до края, разбъркана, с избрани моменти или само с един разтеглен момент, може да е обективна и неутрална или стилизирана и звучаща с характерния глас на разказвача, или пък, още по-интересно, да се направи опит да се разкаже животът на твореца с неговия собствен глас, при което именно гласът носи най-важните биографични данни.

Този подход изглежда особено уместен в случая на Даниил Хармс, най-малкото заради твърдението му, че важно за него винаги е било "да изгради живота си като изкуство". В този смисъл "Хармс" демонстрира пълна вярност и отдаденост на естетическите разбирания и стремления на обекта си, което в случая е по-важно от фактологията и последователността, защото, както се казва в манифеста на творческото обединение ОБЕРИУ, в което Хармс членува: "За нас не е важен сюжетът, за нас е важна "атмосферата" на материала тема, която разглеждаме", както и: "Ние сме творци не само на нов поетичен език, но и създатели на ново усещане за живота и нещата в него." Филмът функционира точно като сборник с избрани произведения на Хармс и предоставя кратки накъсани сцени, хаотични и абсурдни, разнопосочни и разноцветни, оттук и оттам, но осезаемо принадлежащи към една вселена, гледана от все същия чифт очи. Филмирането не само на живота, но и на разказите му, и поставянето на писателя в позиция на наблюдател на собствените си произведения е находчиво решение, като така "Хармс" до голяма степен става биография тъкмо на очите, с тяхната склонност да улавят гротескното и трагикомичното, да гледат на човечеството с иронично омерзение и да изграждат ново усещане и разбиране за живота, по-близо до интуитивното, отколкото до логичното. "А кой е казал, че житейската логика е задължителна за изкуството? [...] Изкуството си има своя логика и тя не разрушава обекта, а помага да го разберем. Ние разширяваме смисъла на предмета, на думата и действието." Така и филмът не спазва житейската логика, а се опитва да разшири обекта си, като го изкара извън рамките на познатото и допустимото.

В "Хармс" се редуват не само сцени от живота и подбор от разкази, но още и части от бележници, откъси от стихотворения, дори ключови моменти от протоколи от разпити, извършени след задържането на Хармс като антисъветски писател. Полученото е доволна джаз разходка, по време на която е успешно избегнато поставянето на граница между живот и творчество. Личността на писателя е хармонично вплетена в този визуален сборник: докато в един момент Хармс е отдръпнат, безстрастен наблюдател на типичната за творчеството му (по думите на Яков Друскин) "ситуационна безсмислица, произтичаща от алогични човешки отношения", в следващия момент неговият собствен живот придобива точно такъв вид. Както казва той: "Интересуват ме само "глупостите"; само онова, което няма никакъв практически смисъл. Животът ме интересува само в нелепите си прояви. Геройството, патосът, храбростта, моралът, хигиената, нравствеността, умилението и стремежът са ми омръзнали като думи и чувства." Филмът е верен на тази естетика не само в съдържателен, но и във формален план. Цялата хаотичност и безсмисленост на живота и изкуството е подобаващо озвучена от какофонична духова музика и подсилена от липсата на ориентираща хронологичност и устойчиви сюжетни линии, както и от редуването на черно-бели и цветни кадри (макар че всъщност последното е един от малкото времеви маркери във филма). Заради този множествен подход дебютът на Иван Болотников спечели наградите за най-добър сценарий и най-добро операторско майсторство на Шанхайския филмов фестивал, съответно за "умението му да съвместява форма и стил, разказ и изобразяване, архив и възстановка" и за елегантната визия, която "оползотворява широка гама от техники".

Друг ключов избор, който стои пред режисьорите на биографии, е въобразяването на и съобразяването със зрителя. От една страна, за Даниил Хармс се знае достатъчно малко, за да може да се подходи към разказа от нулата, но от друга, се знае достатъчно много, за да се потърси по-онакава гледна точка към животоописанието му. Филмът поема по втората пътека, като целта му явно е повече да интерпретира, отколкото да информира, да представи особена визуална версия на познатия материал, отколкото да поднася нов. Едно от решенията е филмът да остане от край до край в последните години от живота на Хармс, без нужда да погледне по-назад, въпреки което той пак успява да е накъсан като сборник разкази. Друго решение е да се покажат ключови моменти, без обаче да се разгърнат или дори обяснят. Това на пръв поглед е ефектна и концептуално уместна стратегия, но всъщност доста от сцените стоят безцелно и безполезно спрямо изграждането на персонажа (примерно виждаме момента, в който той за пръв път добавя псевдонима Хармс към името си, но така и не се разбира нещо повече за това). Натрупването на такива сцени, които не носят съдържание или смисъл, може да се връзва с гоненото усещане, но не допринасят с нищо към изграждането на титулния образ. Тези сцени стават още по-проблемни, като се вземе предвид, че извън филма са останали доста вълнуващи моменти тъкмо от последните години на Хармс, които биха паснали чудесно в зададената атмосфера. Филмът дава сравнително ясна представа основно за поетическото му творчеството и интимните му връзки, но иначе е рисковано (или принудително?) пестелив относно всичко останало: семейство, кариера, политически неприятности и смърт. Извън разказа остава например колко устремен и амбициозен е в писането си; как на няколко пъти е пред гладна смърт; как пише детски стихотворения единствено заради хонорар; как хонорарите секват; как е арестуван заради пораженчески изказвания; как чете книги по психология, за да симулира шизофрения и да избегне разстрел; как все пак умира в психиатричното отделение на ленинградски затвор. Така че въпреки внимателното обгрижване на материята, уместен и по-скоро без отговор остава въпросът дали тази биография съдържа някаква добавена стойност, или можем просто да си четем разказите и трактатите?

^[1] Всички цитати от Даниил Хармс, използвани в текста, са от изданието "Избрани произведения" на "Факел експрес" от 2014 г. под съставителството на Георги Борисов.