„Сещате ли се за началото на „Невски проспект“ на Гогол? Че то – а същото важи и за другите му произведения – си е разкадровка на анимационен сценарий“, казва в едно интервю режисьорът Андрей Хржановски (бащата на Иля от „Дау“). През 1966 г., когато завършва ВГИК и трябва да прави дипломна работа, вариантите пред него са два: да чака с месеци, за да снима игрален филм, или, ако иска по-къси срокове, да се пробва в „мултипликацията“. Така се появява „Живял Козявин“ – деветминутна сюрреалистична анимация за един безумно праволинеен чиновник. Сред положителните отзиви за дебюта си Хржановски получава и един особено ценен за него – от композитора Шостакович. Набира смелост, пише му писмо с въпрос дали за следващо киноначинание може да използва музиката от неговата първа опера, „Нос“, и Шостакович се съгласява... И ето че 54 години по-късно в Ротердам се състои премиерата на филма на Хржановски по въпросната опера и по едноименната повест на Гогол за петербургския нос, който се опитва да забегне в Рига с „пашапорт“ на чиновник... Още няколко месеца и половин пандемия по-нататък „Нос, или заговорът на неправилните“ вече е и в конкурса на 44-тото издание на фестивала в Анси – най-стария и престижния за анимационно кино в света, който, предвид странните обстоятелства в момента, за първи път от основаването си мина изцяло онлайн (15–30 юни 2020).

Хржановският „Нос“ е пълнометражен „полистилистичен“ колаж, художествено-документален, музикално-поетичен, публицистично-драматичен и се взира не само в обекта на заглавието си. Режисьорът го е замислил като „история в три сънища“, посветена по думите му на изкуството, „смачкано и подлъгано от съветските мерзавци, които са разбирали (както мерзавците от всички епохи), че това, което движи хората напред, образова ги и ги заставя да мислят, работи против властта“. Сложил е за рамка на повествованието летящ самолет на име „Гогол“ и е събрал в него свои близки (но чии са симпатичните лица, не става ясно) – пред всеки е включено малко екранче, на което вървят откъси от стари филми (и за тях не става ясно откъде и защо са подбрани).

За начало Хржановски представя безсмъртното време-пространство на изкуството като панаир, на който количката на Айзенщайн лети надолу по стълбите, а любовниците на Шагал – нагоре в небето, и на този фон поставя три от най-светлите му божества: Николай Гогол (1809–1852), Дмитрий Шостакович (1906–1975) и Всеволод Майерхолд (1874–1940) – литература, музика и театър. Разказваческия текст и репликите на повечето персонажи Хржановски чете лично. Седмина художници са впрегнали въображението си (в рисунки с туш, бои и моливи, в стоп моушън на хартиени изрезки, в компютърна анимация и пр.), за да въплътят в цвят и движение филма – периодично виждаме и тях над работните им плотове, в документални кадри...

През цялото време на този „Нос“ сме и вътре, и вън, и тук, и там, и преди, и сега в една вакханалия на руските реалии. През екрана се носят изписани думи и ноти, времевите пластове се слягат и „цитати“ от класически платна се смесват с такива от исторически фотографии; файтоните на имперска аристокрация се разминават с бели лимузини на деветдесетарски новобогаташи (теглени от волжките бурлаци на Репин под трагичния взор на старица на Суриков); звучат чудати речитативи: „Днес, Прасковя Осиповна, аз няма да пия кааафеее, а вместо това ми се иска да хапна топла питка с лук...“. И тъкмо от питката, както ще си спомним, изскача гоголевският нос. Че ще си спомним, е почти сигурно, защото повестта е задължителен елемент от европейския културен минимум (нали „всички сме излезли изпод шинела на Гогол“). Ще си спомним без съмнение и доста от по-неприятните репери по-нататък – бюст на Ленин със светещи очи; момиченце с корделка и цветя на манифестация; Путин по телевизията... Голяма част от общия поток обаче е доста вероятно да не разпознаем. Има толкова местна конкретика, избрана и скачена по неочевиден за незапознатите с нея критерий, че цялото се превръща в произведение на концептуалното изкуство, което без придружаваща брошура с обяснения убягва и на сърцето, и на ума.

Първата половина от филма е заета от операта на Шостакович, която наблюдаваме ту от позиция на зрителите в залата, ту на персонажите на сцената. Анимацията чудесно се съчетава с оперната преувеличеност на емоциите, с драматичните жестове. Историята с носа беглец се разгръща пред очите ни, нарисувана и изпяна с размах до самия си край – две фриволни дамички в публиката ровят из смартфоните си и обсъждат постановката: „Не, не, съвсем не разбирам. Първо, няма абсолютно никаква полза за отечеството, второ... но и от второто пак няма никаква полза“ (думи, заимствани дословно от финала на Гоголевата повест).

Вторият „сън“ с леко насилена свръзка през Шостакович въвежда като основен персонаж Булгаков, разказва един реален анекдот от близките му срещи със Сталин и също толкова рязко прескача към втори анекдот, този път измислен. Сталин и неговата камарила (Ворошилов, Молотов, Жданов и други мъже с мустаци и военни ботуши, които му говорят на „Ваше Величество“ и припадат, ако ги погледне накриво) отиват заедно на опера, гледат „Нос“ на Шостакович и заключават: „Шумотевица вместо музика“ (това в действителност е оценката на в. „Правда“ за „Лейди Макбет от Мценска околия“, която сме споменавали и преди).

Третата част е най-неравната: в нея другарите Единицин, Двойкин и Тройкин се пенят срещу „формалистичната“, „немелодична“ и „некласическа“ музика. Чуваме Ария на бдителността, изтъкана от соцклишета; виждаме зловещата карта на ГУЛАГ; четем откъс от ужасяващото писмо, писано от Майерхолд за изтезанията, на които е подложен малко преди да бъде убит. Това именно е отрязъкът от „Нос, или заговорът на неправилните“, който уж е фокусиран върху Майерхолд, но истината е, че който нищо не знае за този изключителен човек на театъра, след края продължава нищо да не знае. Същото важи за стотиците репресирани хора на изкуството, чиито черно-бели съдебни снимки виждаме за миг на екрана в растящо, крещящо множество – Исак Бабел, Осип Манделщам, Николай Гумильов, Варлам Шаламов... Те се трупат и смаляват, докато не се превръщат в бели снежинки на черното небе – сетне снежинките стават безброй самолети с техните имена (и все пак: защо самолети?).

Има нещо смущаващо в липсата на комичен контрапункт във филм, който изхожда от сатирична повест и експериментална опера. Има нещо трогателно и дразнещо в очакването да сме наясно кой кой е в многотията на този „Нос“. Има нещо уморително в това да ловим нишката на смисъла в буйния поток от позовавания на неща извън филма; да се ровичкаме за зрънца емоция в оплетеното коренище на руската култура и история. Има нещо карнавално в самата природа на анимацията, което ѝ позволява всичко да си позволи, и тук то личи особено ясно: обилието на стилове и дарби у художниците прави невъзможно да няма десетки моменти на естетическо удоволствие. И все пак: ако целта е била да се работи изключително по фо̀рмата, то защо тогава това съдържание? Онзи, който знае, ще си припомни твърде набързо, а онзи, който не знае, няма да може да се ориентира сам.

П.П. На 20 юни „Нос“ спечели наградата на журито в раздела за пълнометражна анимация на Анси 2020.