С Божина Панайотова се срещаме пред Берлинале Паласт няколко дни след премиерата на пълнометражния ѝ дебют “Червено, твърде червено”, в който тя изследва връзките между българската комунистическа власт и собственото си семейство. Влизаме в едно кафене и докато чакаме да си поръчаме (на съвсем грешното място, както се оказва), Божина ме разпитва за едно-друго и ми разказва, че във Франция, където живее от 89-а, работи основно като сценарист; че е в един творчески колектив, в който “всичко си правим сами”; и че там подкрепата за независимите творци е достатъчна от един филм да се издържаш около две години. Когато се озоваваме на правилното място за поръчки, тя си избира джинджифилов чай, като и двамата се впечатляваме, че това се оказва гореща вода с две съвсем реални буци джинджифил в нея. Аз се спирам на мача лате, понеже в България нямаме неща с мача, обяснявам ѝ. Божина ме предупреждава, че ѝ е малко неудобно да говори на български, въпреки че изреченията ѝ се леят доста по-плавно от моите.
Сега съм окей, ама понеже не съм ходила на училище в България, ми е малко некомфортно понякога.
Добре, а българският откъде ти е? От родителите?
Да. Е, все пак съм ходила в първи клас. И вкъщи сме продължили да си говорим на български. И понеже заради филма живях няколко години в София, тогава малко си възстанових нещата.
Точно това щях да те питам – колко време го снима?
Една година и половина. Започнах 2013-а, с протестите. Идеята беше да се върна, за да направя филм и най-вече за да поживея малко в България. Имах чувството, че трябва да наваксам нещо, защото аз заминах точно след промените.
И оттогава връщала ли си се?
Е, връщала съм се, ама лятото при баба ми и дядо ми. И цялото ми, как да кажа, усилието ми през всичките години беше да стана французойка, да се интегрирам там и така нататък. И изведнъж, като навърших трийсет, някак си усетих, че трябва да се върна обратно, да разбера някакви неща, свързани с миналото (ама беше много общо, не знаех за какво точно ще става въпрос) и да преживея нещо в сегашно време. И най-вече имах някаква суперсилна нужда да се свържа с моето поколение, защото имах чувството, че съм изпуснала, че не съм част от колектива. То тръгна от един мой приятел продуцент, който ми каза: “Защо не направиш документален филм, ама така, супер free, вземи някаква камера, дори телефона си вземи и просто си води дневник?”. Първоначално то дори не беше идея за филм, първият елемент беше, че аз изпитвах силна носталгия към детството си и по-специфично към пионерската връзка, защото аз… Не знам коя година си роден ти…
84.
Значи си малко след мен. Защото аз станах чавдарче и точно се подготвях да стана пионерче, когато всичко свърши и след това ние заминахме.
Аз никакви връзки не съм носил.
А, така ли? Ха-ха.
Аз съм точно от първите.
Да, да. Не знам дали и други хора споделят това чувство, може би е заради това, че впоследствие заминах, но фактът е, че някак си тази червена връзка ми остана като нещо недовършено. И колкото и да знаех, че това е пропаганда и така нататък, все пак я изпитвах тази носталгия. И този продуцент ми каза: “Е, супер, на нас във Франция са ни много интересни всички тези комунистически истории.”
Екзотизъм.
Екзотизъм, фетишизъм към соц неща. Всъщност аз пристигнах в София буквално десет дни след началото на протестите през 2013-а. И изведнъж всички тези млади хора, в които се разпознавах, имах и някакви приятели в протестите, всички те крещяха “Червени боклуци”, и аз си казах, о, fuck, чакай сега, аз с тази моя носталгия тука… Наистина се получи това, което ти казваш в статията, някакъв дисонанс, разминаване между това, което аз си мислех за моето семейство – нищо особено, съвсем обикновено, – и от друга страна, всички неща, които знаех за режима, ама много далечно, не по конкретен и личен начин, не като нещо, свързано с мен. И започнах да се ровя.
Точно тогава, когато си дошла в България, така ли? Не преди това?
Не, не. Аз, честно казано, Държавна сигурност дори… Не знам какво знаех за Държавна сигурност…
Това е друга причина да чувствам филма ти особено близък – защото аз напълно споделям това твое усещане. Моето семейство е съвсем обикновено, баща ми е бил член на партията, по мое мнение съвестен човек, но не съм сигурен, не съм го разучавал, както ти си разучила твоя. Така или иначе нищо лошо не ми се е случвало и нищо лошо не ми е говорено за режима. Много, много късно разбрах за тези неща и започнах да се интересувам. И затова ми се струва, че разкритията, които правиш във филма си, са важни, макар и донякъде известни, но може би по-важното, което казваш, е, че може един човек да се хване и сам да си разнищи всичко. За мен това е изключително важно послание.
Ами да, защото има разлика между това да направиш историческо изследване и нещо, което е съвсем лично и е свързано с емоции и със семейни каши, това са много пластове, които се оплитат… По време на протестите хората говореха наново за близкото минало. Аз попаднах на едни прожекции, организирани от една жена, която се казва Диана Иванова, на архивите от Държавна сигурност, самите филмови архиви, което е суперинтересно, защото дотогава всъщност никой не знаеше такива неща.
Чакай, какво е това филмови архиви на Държавна сигурност?
Ами Държавна сигурност е произвеждала филми – пропаганда или даже учебни филми за служителите на Държавна сигурност. И те са в архива на Комисията и всеки гражданин може да отиде да ги гледа.
Оттам ли са тези кадри, които използваш?
Да.
Понеже това бяха много свежи образи. Аз съм гледал доста от онова време, но тези във филма ти наистина ми дадоха усещането, че някой се е постарал в ровенето.
Да. Те са много, има адски много материал. Има също… Чакай, това, което не ти казвам, е… То е много силно… Има разпити, заснети със скрити камери или не със скрити. Аз се опитах да включа и това нещо в монтажа, обаче… То е толкова силно, обаче не е свързано с мен, с личната ми история и просто не се получаваше. Присъствах на една от прожекциите и след дискусията се запознах с Диана Иванова, която е и журналистка и режисьорка, тя е правила филм за "Свободна Европа”, който се казва “Чуй” и беше на София филм фест преди няколко години. И започнах да снимам дискусиите с нея, тя организираше прожекции в цялата страна с идеята просто да провокира тези дискусии. Също беше организирала терапевтична група за личен опит, която се казваше “Социализмът, Държавна сигурност и аз”. Както и да е, аз просто започнах да участвам… А, и моят инструктор също… Когато му разказвах разни неща, той реагираше все едно ми казва: “Ми да, пф, все едно нищо не ми казваш, нищо ново, нищо особено”.
Този момент от филма си го спомням много конкретно – твоето учудване, “как така е толкова естествено това?”.
Точно, точно. Но наистина не очаквах. Аз мисля, че в началото, когато почнах да си задавам въпроси, си казах окей, може да има нещо с поколението на баба ми и дядо ми, но въобще не очаквах с родителите ми. Това, че изведнъж стана много по-близо до мен, не беше въобще предвидено. Другото решение като режисура беше, че аз няма предварително да имам сценарий, всичко, което се случва, го снимам на живо, и затова се получи този ефект – колкото повече напредвахме в снимките, толкова по-напрегнато ставаше.
Да, очевидно е, че тези разкрития изобщо не са били планувани.
Не, не.
Много силно впечатление ми правеше този усет за подбор на неща, които да включиш във филма. Както ти спомена преди малко – имало е нещо интересно, обаче си преценила, че не му е мястото в тази история. За мен това е рядка и ценна разказваческа способност. Откъде идва тя? Какво си учила?
Първо съм учила философия в университета… То е едно специално училище, École Normale Supérieure се казва. След това съм следвала режисура в La Fémis, което е френското НАТФИЗ и където Камен Калев е завършил. Там например сме гледали адски много документални и експериментални филми, имах достъп до много различни неща. А това идва и от монтажа, който беше много дълъг процес. Аз съм снимала наистина като дневник. Всеки ден.
Да, обаче монтажът е накъсан, което прави филма много динамичен.
Ами да, защото в един момент аз се усетих, че просто тече един разказ, който не е само някакъв дневник, ами се случва нещо с напрежение. И даже имах желанието да го направя почти като трилър.
Това се получава на моменти – например когато с майка ти тръгвате към агента, чието лице така и не виждаме.
Да, аз просто интуитивно усетих, че разказвам не само някакви факти, ами че си играя с всичките фантазии около тази тема, които са и моите лични фантазии. От една страна, като “Плашилото” – Държавна сигурност, репресии и така нататък, но също и “Джеймс Бонд” по някакъв начин. И ми беше важно да я има и тази ирония, да има елемент на нещо комично, което да пречупи нещата. Хем защото беше забавно, но също защото може би имаше някакъв терапевтичен момент. Например с майка ми, когато сме вече в ситуация на най-високо напрежение помежду ни, в колата на път към този Трайчо, съзнанието, че правим филм, че все пак не сме само двете в колата, тоест ние сме двете, но знаем, че я има и камерата, това като че ли ни помагаше да не се съсредоточаваме единствено в психодрамата между нас. И сега даже мисля, че родителите ми, с които минахме през много етапи, усещат този елемент на дистанция, макар че те самите не могат да се гледат само като образи на някакъв филм, имат много фрустрации и също много несъгласия, но го виждат вече и като филм и казват окей. Те присъстваха и на премиерата и участваха в дискусията. Беше много интересно и силно.
Какво оборудване използва за снимките?
Много различни неща. То идваше и от това, че нямах много средства. Аз започнах филма без абсолютно нищо като финансиране и съответно действах с това, което имах. Впоследствие получих финансиране от Франция и си купих камера – един фотоапарат, който беше най-професионалното устройство в проекта. Иначе другите неща: телефонът, за който намерих едно приложение, с което предната и задната камера снимат едновременно.
Аз си мислех, че са две камери, понеже на едно място ми се стори, че виждам две една до друга.
На едно място с баба ми виждаш, че съм поставила на масата телефона, който ни снима и двете, но плюс това и фотоапарата… (В този момент телефонът на Божина звънва. “Альо, альо. Ало, мамо, става ли да ти звънна по-късно, че съм на една среща?”) Ето, виждаш ли, сега всичко е окей между нас. Имаш доказателство.
Това ще го напиша.
Ха-ха. Добре. Чакай, какво ти обяснявах? Да, исках да имам и друга камера, с която да снимам и телефона на масата просто защото знаех, че може би ще си играя и с кулисите, точно с това, че самата използвам понякога същите методи като ДС или поне действам суперекстремно, поставям навсякъде камери, микрофони, в един момент просто усетих, че това се случва. Затова и използвах кадрите от охранителната камера в Комисията по досиетата, защото това изведнъж повдига темата за наблюдението, само заради тази гледна точка.
Много яко са преплетени всички тези материали, които си взимала от къде ли не. В един момент са техниколор цветове от времето на социализма, в следващия са ясни дигитални образи, в по-следващия са черно-белите кадри от охранителната камера… Много е шантаво и лично за мен приятно за гледане.
Между другото и скайпът, защото там нали е раздвоен екран, пак е рефлексия върху наблюдението. Виж сега във фейсбук например, изобщо всичките уеб неща, които ни се случват – ние сами си се наблюдаваме по някакъв начин. И това ми се струваше интересно, исках в моя киноезик, без да е отделна тема, ти просто да усещаш, че аз използвам днешните средства за наблюдение. Затова скайпът ми беше интересен и също защото самият раздвоен екран създава дистанция с майка ми и баща ми, те са във Франция, аз съм в София. Освен това така не съм само режисьорът, който снима другите и ги наблюдава, ами и самата аз съм образ, и тяхната гледна точка към мен съществува във филма, това беше много важно решение за монтажа, въобще за всичко.
Защото и ти си под изпитание като всички други, обект на наблюдение.
Да, и защото това ми е интересно, сблъсъкът между поколенията, не само моят поглед към тях, ами и какво се случва в този разговор и как едните гледат на другите.
Спомена “моя киноезик”. Твърде общ ли ще е въпросът какъв е твоят киноезик? Можеш ли да изведеш някакви характеристики или, да речем, влияния?
Да, нямам в момента някакъв теоретичен и решен отговор. Аз си го търся постоянно. Когато започнах да снимам, още не знаех за какво ще става въпрос, но знаех, че исках да експериментирам с някакъв мой начин на разказване, документален, ама който си играе и с игрални кодове. И вярно е, че тогава бях гледала адски много различни филми, например много силно влияние беше Tarnation на Джонатан Каует, това е един супернезависим филм, Гъс Ван Сант го е продуцирал, беше в Кан много отдавна, темата няма нищо общо с моята, но режисьорът се е снимал от осемгодишна възраст или даже още по-малък, снима също майка си, която има доста як психически проблем, и се опитва да разкаже цялата история, своята и на майка си, като самият филм, самият език на филма сякаш има някаква болест като тази на майка му и неговата, използва всякакви възможни кадри и е много интимен, имаш чувството, че влизаш в някаква зона, която хем е неговата интимна зона, хем в един момент става универсално, това ми беше много интересно. Но иначе имаше влияния даже от други изкуства, не само кино, разни концептуални артисти, например Софи Кал, тя е една французойка, мисля, че на София филм фест сега ще направят фокус върху нея, фотограф, но си играе и с автофикция, винаги има няколко изречения заедно със снимката, всичко изглежда все едно е взето от нейното ежедневие, документално е, но в същото време усещаш, че има нещо, което препраща към фикцията, към някакъв мит. Това са някои от тези, които мога да ти спомена. Иначе те са много. Исках да действам с възможно най-суров материал, ако мога да се изразя по този начин. Да не е всичко подготвено предварително, да си създам някаква киностратегия, в която самата аз да съм непрекъснато изненадана, да не мога съвсем всичко да контролирам. Когато се върнах в България, бях решила, че няма да имам никаква автоцензура и ще се оставя на някаква част от себе си, която не е най-интелектуалната, спокойната, рационалната, ами просто ще се хвърля. Чувствах се доста свободна, понеже много малко хора познавах в София, в началото и нашите не бяха там, така че всичко беше възможно, също като в киното – дебют, окей, правя каквото си искам. В началото даже нямах продуценти и никой не ме очакваше, така че каквото ще да става, можеше дори да не е филм, а нещо друго. И в един момент просто усетих, че се получава нещо, че провокирам и реакции, бидейки толкова спонтанна, понякога наивна. Не знам дали си гледал този филм, “Джим и Анди”, това е един документален филм за Джим Кери и Анди Кауфман.
Не, не съм.
О, това ти го препоръчвам, пуснаха го в Нетфликс наскоро, разказва как по време на снимките на “Човек на луната” Джим Кери е тотално… сега това не знам как се казва на български… possessed?
Обладан.
Обладан от Анди Кауфман, ама до такава степен, че се стига до някаква екстремна ситуация, в която режисьорът… Чакай…
Милош Форман.
…Милош Форман в един момент почва да се паникьосва и казва: “Джим, моля ти се, искам да говоря с Джим, трябва да говоря с Джим.” И в същото време Джим Кери обяснява колко силно е било това, даже в някакъв духовен аспект, да се остави тотално да бъде Анди Кауфман. При мен не е същото, защото не бях друг човек, но все пак сякаш една част от мен ме превзема и режисьорката влиза в синхрон с това нещо. И не знаех докъде ще стигне всичко, въобще не знаех как ще свърши филмът. Когато приключих снимките, напрежението между нас с нашите беше много силно, майка ми ми каза: “Няма да правиш филм.” Тя ми забрани. И ми трябваше доста време да се дистанцирам от този мой образ и да видя, че всъщност дори и той е интересен. Точно това, което казвам в края на филма – че се превърнах в някакво войниче с камера, с всичките ми въпроси, с които ги преследвах непрекъснато. Тогава вече си казах окей, значи аз трябва и това да разкажа. И ще е много силно, защото ще говори и за киното, и за границата между личното и общото, за всички тези неща. Всичко това беше някакъв процес по осмисляне. Интересното е, че то се случи на няколко етапа. Първо снимах с нашите и още преди монтажа почнах да се ровя във всички пионерски клипове и пропагандата. Бях гледала архивите на ДС, но не и другите архивни кадри, тези с пионерчетата, които се виждат във филма. И всъщност когато ги гледах след снимките, те ми въздействаха суперсилно, защото се разпознах в тях, усещах, че нещо от тях има в мен, това, че те са малки войничета, които са готови на всичко, и винаги искат да са примерни и перфектни. Изведнъж ми се върна това изречение, което баща ми ми беше казал: “Ти ми приличаш на Павлик Морозов и си готова да предадеш собственото си семейство в името на не знам си какво.” Защото в момента, в който ми го беше казал, не му бях обърнала внимание, но след това изведнъж си казах уау, о, да, има нещо вярно в това, че аз в името на истината и киното съм готова на всичко, и това е нещо тоталитарно, което е останало в мен самата. Това много ми помогна да се дистанцирам. Този образ на пионерчето го видях в различна светлина. И това ми помогна да почна наново разговора с майка ми и баща ми, да кажа окей, разбрах нещо, което не бях разбрала преди това.
Съвсем в друга тоналност заключваш филма. Върви по един начин и завършва много по-меко.
Да, защото това е резултат на този процес, който не е завършил. Даже в момента тук, в Берлин, самата премиера и дискусията след това беше повод наново да говорим с нашите. Аз не знам дали това си го разбрал съвсем, защото то е много кратко, но майка ми всъщност написа роман, това го има в един надпис накрая. Това също помогна много…
Защото тя си е разказала своята история.
Да, тя си я усвои. Просто осъзна някакви неща за себе си. И понеже тя винаги си е мечтала да напише роман, реши, че ще се пробва да напише същата история, в която вече аз съм неин образ. Това е много интересно, защото някои сцени са абсолютно същите и в тях аз съм дъщерята, която само преследва майка си с тая камера. Но тя продължи и нейното си разследване. И е много интересно, защото тя задълбочи нещата. Моят филм свършва в някакъв момент, докато тя продължи, например изведнъж осъзна, че първото ѝ гадже, голямата ѝ любов преди баща ми – те са се разделили на двайсет години, без съвсем да разберат защо. И 35 години по-късно, значи сега, те си говорят, тя му разказва за това нейно досие и от дума на дума се връщат назад в миналото. Той разказва за първи път историята на семейството си и става ясно, че е от силно репресирано семейство, което му е повлияло адски много, когато е бил млад, хранил е много гняв, имал е депресия, бил е негативно настроен към обществото, докато за майка ми на двайсетгодишна възраст е било супер, всичко се отваря, изведнъж се появява баща ми, плодотворен художник, комсомолец, суперсвеж и радостен, че всичко е толкова готино, и те се разделят. Тя всъщност не знаеше каква е неговата история и защо той е избягал от България още преди 89-а. И тази история между нас беше повод за нея да разбере нещо суперсилно, което тя не беше осъзнала. Та така де, искам да кажа, че тя продължи да дълбае по темата по нейния си личен начин. Сега книгата най-вероятно ще бъде издадена първо във Франция и след това, да се надяваме, ще се преведе и в България.
Филмът ще се разпространява ли в България, освен на София филм фест?
Засега не знам. Ние имаме агент по продажбите, който работи за нас, така че се надявам, но не знам. Първият вариант ще бъде ARTE, френско-немската телевизия, но за телевизията в България не знам дали ще го вземе. А по кината предполагам, че ще се случи това, което се случва с Ралица (Петрова и филма ѝ “Безбог” – б.а.) – редовни прожекции, но не класическо разпространение по кината няколко седмици. Не знам де, може и да стане. Във Франция ще има такова разпространение, в България може би зависи от София филм фест. Затова и пресата е важна.
Добре, и сега след този разюздан дебют какво следва нататък?
Много ми е рано, за да кажа нещо конкретно, но да, работя. Няма да е веднага, защото всички ми казват, че сега имам поне една година с този филм, да го показвам, да го следвам. Иначе ще продължавам да работя като сценарист, защото това е по-редовно.
Но ще правиш и свои филми?
О, да, да, това ми е работата. Не знам дали ще е документално, или игрално, защото аз по принцип по-скоро клоня към игрално. Може би ще е нещо между двете, не знам.