След продължителната хегемония на реализма и минимализма в румънското кино, установена от румънската „нова вълна“, следва период на еманципация от успешния ѝ, но вече изчерпал се модел. Киното на Богдан Джордже Апетри e може би най-интерсният представител на този нов период: съчетава жанрова четливост с философска задълбоченост; стръв за завладяване на зрителското внимание, без да подценява интелектуалните способности на гледащия.

Апетри е завършил право в Яш, а после филмова режисура и операторско майсторство в Колумбийския университет в Ню Йорк, където в момента преподава. В САЩ работи предимно като продуцент, а режисьорските си филми прави в Румъния – дебютира успешно с „Периферно“ (2010), който печели награди в Солун, Варшава и Трансилвания плюс куп национални призове. Няколко години по-късно започва трилогия с не по-малко впечатляващите „Неидентифициран“ (2020) и „Чудо“ (2021), в които като в древногръцка трагедия разполага герои в свръхдраматични ситуации и ги оставя на милостта на съдбата. Разговаряме за двата филма едновременно в кафенето на кино „Арта“ в Клуж-Напока ден преди „Чудо“ да получи голямата награда в конкурса „Румънски дни“ в рамките на Трансилванския филмов фестивал.

“Неидентифициран“ и „Чудо“ са първите две части от трилогия, излезли в две поредни години. Как успяхте да ги заснемете и завършите толкова бързо?

Всъщност ги снимах и монтирах паралелно, дори използвахме някои декори за двата филма едновременно – два дни единия, после четири дни другия и така. Направихме го отчасти заради графика на актьорите и локациите за снимки. Декора на полицейския участък в „Неидентифициран“ например използвахме за манастира в „Чудо“.

И по този начин спестихте от бюджета, предполагам?

Да, определено. Работих с един и същ екип и едни и същи локации далеч от Букурещ, което беше голямо предимство, защото всички успяха да се съсредоточат в работата. Изглежда трудно, но всъщност не е, защото продукцията бе организирана като телевизионен сериал, където се заснемат сцени от различни епизоди, използвайки едни и същи декори и съоръжения. Действието и на двата филма се развива в Пятра Нямц и той е свързващото звено в трилогията, където героите са разположени като в голямо съзвездие, без сюжетите да са директно обвързани, „Неидентифициран“ и „Чудо“ могат се гледат и разберат поотделно. Но заснемайки ги така, създавам различни като стил филми, които обитават една и съща вселена. „Неидентифициран“ е инстинктивен и припрян филм с насечен и груб монтаж, кореспондиращ с нервния си герой и освен това много субективен, тъй като засмуква зрителя във вътрешния свят на персонажа. Докато в „Чудо“ се опитвам да въведна външни сили, водещи персонажите, което го прави много по-елегантен. Първият е с 200 кадъра, вторият - само с 42. Може би трудното в случая не беше толкова организацията, колкото умствената пренастройка за различни по стил филми. Дори камерата се движеше различно в двата филма. Което бе предизвикателство за оператора Олег Муту, защото всеки път трябваше да се пренастройваме, питайки се какъв свят искаме да пресъздадем днес.

Защо е важна за Вас тази локация?

Пятра Нямц е малък град в Северна Румъния, недалеч от Украйна, където съм роден, и е място, което познавам много добре. Животът ми протича между Пятра Нямц и Ню Йорк, където преподавам и прекарвам осем месеца в годината, а през останалото време съм в родния си град с родителите ми и сестра ми, която има голямо семейство с пет деца. Разбира се, избрах го за трилогията точно заради тази дълбока връзка, която ми дава различни гледни точки и възможност да го атакувам от различни ъгли. На място, което познавам бегло, бих могъл да заснема един филм, но не и трилогия. В Пятра Нямц знам как хората разговарят и се отнасят помежду си, как паркират и си отварят прозорците, познавам некоректния им хумор. Помогна и кратката ми практика като юрист там – завършил съм право в близкия голям град Яш и практикувах една година, макар вече да знаех, че няма да упражнявам тази професия, защото не ми се занимаваше с бракоразводни и наследствени дела. Но пък срещнах много интересни хора и знам как работи полицията – шефът на полицейския участък в Яш ни похвали, че сме пресъздали много автентично работната среда, сякаш сме снимали със скрита камера.

Следователно от самото начало сте имали цялостна концепция за трилогията?

Да, вече имам идея за третата част и я пиша в момента. Ще се опитам да изложа по-голяма идея, така че, ако накрая подредим трите части една до друга, да се получи завършена сфера. Първият филм е твърде субективен по мъжки, във втория имаме взаимодействие между мъж и жена, а третият ще бъде също толкова субективен като първия, само че вторачен в женски персонаж.

Предвиждате ли отново полицейско разследване?

Ще присъства като елемент, но няма да е акцент. Историята се върти около една от монахините, която се появява съвсем мимилетно в „Чудо“.

Този подход напомня Кешловски.

Казаха ми това в Ню Йорк, където представих филма миналата седмица, но съм по-скоро повлиян от Балзак, при когото второстепенни герои от предходни романи заемат централна позиция в следващи, както и обратното – главни минават в периферията, но осъществяват взаимовръзка с присъствието си. По този начин всъщност продължавам историята им, без да се занимавам конкретно с тях. В „Чудо“ например кратката поява на полицейския инспектор от „Неидентифициран“ в участъка потвърждава, че престъплението му не е било разкрито и той продължава да работи. Целта ми е тези присъствия да са ненатрапливи, просто детайл, не като в „Три цвята“ на Кешловски, където всъщност са много видими и на ръба на невероятното, защото действието се развива в голям град като Париж. Мислех не толкова за публиката, която ще гледа филма на голям екран, а за тези, които евентуално ще видят трилогията по-късно в стрийминг платформите, може би наведнъж като сериал, и биха могли да забележат тези подробности.

Всъщност имах предвид преплитането на героите в „Декалог“, който е сниман за телевизията. Действието е заключено в един квартал на Варшава и появата на познати от предходни епизоди лица също е дискретно.

С „Декалог“ може би има повече връзка, не се бях замислял за това. Но определено ограниченото по размер място на действие е важно, за да бъдат по-естествени съвпаденията.

Защо въвеждате темата за вярата във втората част?

Предпочитам да говоря за духовност, отколкото за вяра в религиозния смисъл на думата. Всяко произведение на изкуството я носи, защото зрителят влиза в света на героя и съпреживява неговите чувства, страхове, обсесии. В „Неидентифициран“ камерата се издига периодично над града, за да внуши, че висши сили влияят върху това, което се случва там долу. Може би гледката отвисоко с планините наоколо е твърде красива, поради което много зрители мислят, че аз просто искам да наблегна на пейзажа, но идеята ми бе да покажа хората долу като мравки, които са подвластни на външна воля. Главният герой действа неморално, извършва престъпление от желание за мъст, което е замазано с инцидент. Теоретично това е драматургична грешка – на студентите си казвам още в началото на курса да не разплитат сюжетите с помощта на deus ex machina мотив. Но моят филм е точно за това – за реда свише, който се намесва неочаквано и той не е непременно справдлив. В „Чудо“ монахинята Кристина е в тази висша позиция, не непременно заради вярата си в Бог. Всички около нея се оплакват, но не и тя, макар да става жертва на престъпление.

Именно така тя извършва чудо в тази душна среда, където никой не е доволен от живота си. А Вие въвеждате важен социален пласт във филма, който е реплика към румънското общество.

Хората в Румъния са постоянно недоволни и носталгично настроени към миналото – музиката и храната са били по-добри преди, дори престъпленията, защото сега полицаите си имат работа само с луди, така казват. Всички се оплакват, но никой не прави нищо, за да има промяна. Затова исках да постигна разтърсващ, катарзисен ефект чрез героиня, което не е част от техния свят, защото се е изолирала в манастир и е способна да го види от дистанция. По тази причина тя почти не говори – стои отстрани и се опитва да реагира на света, докато двама мъже в колата възкликват, че имат нужда от чудо в тази скапана страна. Финалният обрат в „Неидентифициран“ също е чудо, макар и не красиво.

Но пък напомня, че не сме сами на света и еднолични господари на съдбата си.

Да, в първите два филма това се случва по по-близък до човешката природа начин. Третият, фокусиран върху монахинята, ще е по-конкретно за Бог и вярата.

Професионалистите на фестивала живо обсъждат филма Ви и има много противоречиви мнения. Основната критика, която чувам, е, че и в „Неидентифициран“, и в „Чудо“ имаме твърде мачо персонажи, които грешат поради агресивната си природа и на които въпреки това им е предоставен втори шанс. Защо им го давате?

Лесният отговор е, за да накарам зрителя да мисли. За мен не е въпрос на втори шанс, а по-скоро на това, че предпочитам ироничния пред щастливия край. Филмите с хепиенд се забравят бързо, защото конфликтът получава развръзка. Инспекторът от „Неидентифициран“ определено не заслужава да се отърве накрая и съм съгласен с онези, които не одобряват развоя на събитията. Но ако той беше влязъл в затвора накрая, хората щях да забравят всичко много бързо. Справедливостта щеше да е възстановена и публиката да е доволна, защо да разсъждава повече. Обратно, притеснителният финал активира моралния компас и ни кара да се замислим за начина, по който функционира светът. Така съзнанието на зрителя е активирано повече за реалния живот, отколкото за желанията и фантазиите ни спрямо него. Това не означава, че обичам филмите с лош край, но определено предпочитам иронията. Финалът на „Неидентифициран“ казва толкова много с това, че жена е убита и двама мъже се разбират негласно да покрият престъплението. Това е наистина възмутително, но се случва през цялото време и какъв по-добър начин за привличане на внимание върху проблема? Ако справедливостта възтържествува накрая, би изглеждало все едно проблемът е решен, но всички знаем, че не е. От позицията на режисьор предпочитам да показвам, че светът не е добър и че се налага да мислим по въпроса.

И от двата филма струи това усещане, че светът никога няма да е перфектен или поправен и че справедливостта е химера, частичното постигане на която изисква постояна борба.

Някой беше казал, че работата на режисьора е да постави огледало пред обществото и да покаже истинското му отражение в него. „Неидентифициран“ прави това и на подсъзнателно ниво хората са разстроени, защото не харесват този образ.

В хода на нашия разговор си давам сметка, че драматургията на киното Ви е много рационална и че и най-малкото помръдване на екрана е добре обмислен ход. И двата филма са прецизно изчислени, което подпомага духовния пласт или откъсването от материята, така да се каже. Правилата на жанра се преплитат по интересен начин с реализма и минимализма на румънската „нова вълна“.

Това не е умишлено, но със сигурност е свързано с това, че живея в САЩ от 21 години и че преподавам кино там, по техните правила. Истината е, че рационализирам много преди да започна снимки, но стъпя ли веднъж на терен, преставам да го правя. Не мисля върху цялостната структура, а само върху конкретния момент и епизод. Работя много върху сценария и после му отпускам края. И може би, ако сега прочетете сценариите, няма да разпознаете същите филми. В този смисъл имам нужда от солиден план, но после се отдавам на шестото си чувство. Режисурата е нещо интуитивно и много човешко, не може да се опира на чиста теза. Когато снимам, вече не мисля за сценария, а само за героя. Не тръгвам с нагласата да правя жанров полицейски филм, по-скоро тръгвам от героя и ситуацията, а техните характеристики предполагат използването на жанрови елементи. В „Неидентифициран“ например героят е бесен от ревност, защото жена му го е напуснала, вследствие на което адаптира всичко около себе си, включително работата, подчинявайки го на тази своя лудост. Най-подходящата професия за такъв герой ми се стори криминалния следовател и филмът започва като полицейски, но колкото повече опознаваме героя, толкова повече забравяме за работата му и виждаме само личността насред критична житейска ситуация. Не мисля и в категориите „комерсиален“ и „фестивален“ филм.

Но в крайна сметка филмите Ви се оказват зрителски. Гледаме ги със затаен дъх от начало до край.

Уважението към публиката е ключово за мен, поради което се опитвам да споделям ясно идеите си чрез сценария във всеки епизод. Ясните идеи, които достигат лесно до гледащия, може би също са много американски похват. При монтажа не мисля за това, което на мен ми харесва, а за варианта, който би работил най-добре спрямо зрителското възприятие. Което не означава, че съм критичен към херметичното кино, което изобразява вътрешния свят на автора, без да се интересува колко хора ще го разберат – филмът може да е много неща, така че се отнасям с интерес и разбиране към всеки подход. Но харесвам факта, че днес се правят много повече филми от преди, заради достъпната техника, независимо че това снишава общото ниво на продукция. Хубаво е, че камерите на телефоните стават все по-добри, защото така някое дете може да направи филм и да покаже талант, който иначе не би бил открит. Не ми липсват времената, в които киното бе ексклузивно занимание.

Изглежда сте намерили златната среда, защото, от друга страна, филмите Ви провокират мисълта, интелектуално провокативни са и боравят умело с езика на киното. Сцената с изнасилването в „Чудо“ е изключително въздействаща най-вече посредством звука и това не е само мое мнение.

Беше ми изключително трудно да я заснема, включително да довърша звуковия монтаж накрая. Прекарах три дни в студиото, работейки само върху нея. Впрочем дъждът и гръмотевиците се появиха неочаквано по време на снимките, така че това не беше добавено, но вложих много труд в балансирането между звук и картина. Сцената е жестока, но необходима според мен, защото без нея филмът не би се случил – нямаше да има достатъчен мотив за монахинята да не посочва престъпника, нито мотив за инспектора да бъде толкова отдаден на случая. Времетраенето е осем минути, а отместването на камерата от самото място на престъплението е метафора за факт от реалния живот – когато се случва нещо ужасно, една минута се усеща като цяла вечност. За героинята този кошмар сякаш никога няма да свърши и завръщането на обектива върху престъплението, след като е направен пълен кръг, го потвърждава. Освен това сцената има ключово значение за структурата, защото разделя филма на две огледални части. Филмът започва с монахинята в манастира, във втората част виждаме инспектора в манастира; сцената с изнасилването е реципрочна на тази с убийството, но докато първата осъществява завъртане в кръг в пространството, втората го прави с времето. Исках също да покажа как понякога се случват ужасни неща, но вселената нехае – камерата обхожда обстановката около акта на престъплението, само за да се убедим, че животът продължава необезпокояван. Някой трябва да скочи върху насилника и да го спре, но това не става, точно както и в живота.

Финалната сцена също е впечатляваща – заснета е в един кадър, буквално не ни оставя да си поемем дъх.

Ако я бях накъсал, щях да наруша идеята за цикличността; държах на реалното време, за да се усети „чудото“ в разместването на времевите пластове. Трябваше да покажа естествения ход на времето, за да се усети нарушаването му. Малко се страхувах, че въвеждайки дълги кадри, филмът ще бъдат причислен към неореализма в румънското кино. Истината е, че те са там само защото филмът има нужда от тях, а не като белег на определено естетическо течение. Не се стремя да изградя собствен разпознаваем почерк. По-скоро търся стила, от който има нужда конкретен филм, за да бъде той верен на себе си, а не на идеите ми.

Кога предвиждате да сте готов с третата част от трилогията?

Смятам да довърша сценария това лято и да снимам следващата година. Освен че локацията отново ще е Пятра Нямц, ще се опитам да снимам отново със същия екип и същия бюджет. Макар да не се радвахме на финансов комфорт при заснемането на първите две части, предпочитам този модел, за да бъде третата част от трилогията равна като мащаб на първите две.