Мъж със състарено лице, сковани обноски и яростни сини очи иска да стане пазач на фара на скалист самотен остров. Героят на Майкъл Фасбeндер не крие, че трябва да заличи страшни и срамни спомени от Първата световна война, оставайки полезен за всички хора, но по възможност завинаги далеч от тях. Сдържаната и малко вдървена решителност на този персонаж, Том Шерборн, не може да бъде разколебана от добросъвестните предупреждения, че предишният пазач на фара е свършил зле, както и съпругата му, и двамата нарушили закона и правилата.

Идилията сред суровата красота на скалите и белосания висок фар на остров Янус, който разделя двата океана, е краткотрайна. Бързо е разрушена от втурването на една млада напориста жена от брега в живота на героя. Заради нея в „Светлина между океаните” рязко прекъсват лиричните пейзажи със солени пръски и започва размяна на красиви непатетични любовни писма, пълни не с надути, а искрени думи, които веднага издават факта, че филмът е базиран на добра литература. Става въпрос за дебютния роман на М.Л. Стедман “Светлина между два океана“, който веднага получи няколко престижни награди и разби на повече от две сърцата на много читатели.
Филмът на Дерек Сианфранс, направен по романа, получи повече номинации, отколкото награди, но все пак бе на косъм от някои от най-големите. Това може би има хиляди подходящи обяснения, но най-интересното и вярното е, че умеейки да дърпа тънките струни, да умилява и в някои моменти да трогва до ступор зрителите, той го прави по удивително старомоден и новаторски начин едновременно.

Сюжетът на филма прилича на набързо разказан мелодраматичен сериал, който вече сме гледали, но не сме разбрали добре, защото не ни е интересувало. Младата жена на пазача на фара кръвопролитно губи деца в зародиш на няколко пъти. И когато един от океаните й праща лодка с бебе, решава че то й се полага, въпреки че Том иска и трябва да запише това в дневника на фара. И оттук се навързват следствия и последствия от приетия недобросъвестно дар на океаните. Скоро се разбира коя е истинската майка и колко драматично е загубила мъжа и детето си. Заради това, че е германец, той е гонен и бит от местните поствоенни патриоти, и умира в лодката до плачещото бебе – друга, достойна за сериал сага.
Дотук добре, или по-скоро зле. Но именно оттук започват интересните обрати на характерите на героите, огъвани от чувството за собствено достойнство и представите за себе си и дълбоката незаличима любов. Том намира най-изобретателни начини да подскаже на истинската майка, че детето й е живо и така да предаде жена си. Сякаш не може да постъпи по друг начин - както в някои от най-хубавите стари филми и романи, в които героят е жертва и автор на свой морален кодекс и вътрешен закон.

Цялата история неведнъж вибрира около най-лошите черти и чувства на основните герои - Том и двете майки на детето. Прелестта на сюжета е, че всеки от персонажите някак се излага, предава се, безумно пропада, дори истинската майка е дребнаво отмъстителна и ненужно сприхава. Но и изведнъж някак напълно логично, светло, безумно и естествено всеки от тях доказва без да иска, че е човек от висок и благороден ранг и усеща прелестта на поисканата и дадена прошка, едно доста деликатесно блюдо, както се оказва. Това е рядкост във филмите и книгите, но не само заради това е ценно. От блудкавината на набързо замесен конфликт, с травмиращи и твърде динамично развиващи се семейни и извън семейни отношения, се оформя някакъв отблясък сякаш от истинското сияние на живота, където нещата са омесени с подобен неблагоразумен размах – добро и зло, подло и възвишено, велико и низко. Финалът на филма опира чак до порасналото изхвърлено от океаните дете, което оценява нещата по достойнство и раздава любов, милосърдие, прошка и разбиране. Тогава получаваме едно внезапно, почти противоестествено удоволствие от факта, че все още в киното има хора, способни на високи чувства, морални жестове и истинска красива до болка саможертва.
Не неусетно, а напротив, подчертано, натъртвано, деликатната драма е преминала в хлъзгава мелодрама, а любовният романс в екзистенциална трагедия. За да се прегърнат на финала в епична екзалтирана мистерия на живота. Двуличието на света, както и на острова, наречен на бога с две лица Янус, е третирано като някаква безсмъртна смес от безсърдечност и жестокост, любов и прошка, величие на човешката душа и срамно падение, война и мир. Филмът е елегия за прошката, за забравата на лошото като една от най-вдъхновяващите човешки черти.

Както около острова се смесват вълните в твърде четивната метафора за двата океана, а фарът пръска светлината си, за да спасява загубилите истинския ориентир, така и „Светлина между океаните“ търси онова тънко и неуловимо сияние, което може да излъчват истински човешки личности, когато са принудени да разкрият цялата си вътрешна красота тъкмо в най-ужасните ситуации, в които попадат. Някои твърдят, че авторът е човек, който оставя героите си сами да се изкачат на едно високо дърво, а след това започва да ги замеря с камъни, докато не паднат. Това е именно класическия и старомоден подход, който винаги върши работа при сюжетиране на една добра история. Във филма Дерек Сианфранс го използва неколкократно, дава шанс на героите си да паднат и се покатерят на дървото повече от веднъж, умело протакайки историята от годините в края на войната, до смъртта на част от героите.

Майкъл Фасбендер, обкръжен от две актриси-оскароносителки, със зноен темперамент, е стоически хладнокръвен във всеки жест на възвишената си всъщност роля. Получава се един интересен контраст.

Това е много благодарна роля за Фасбендер, която звучи като някаква приятна и иронична реплика на изпълнението му в „Макбет“. Там също бе подвеждан от жени, и там святкаше опасно със стоманеносините си очи. Но тук успява да съчетае чертите на смъртно уморен от живота човек, страстно оживен от проблясъците на нова надежда, ново отчаяние и борба за справедливост и любов, често така враждуващи една с друга.