ПИНОКИО


от
на г.

ПИНОКИО

„Пинокио”(2019) на Матео Гароне е поредната адаптация на „Приключенията на Пинокио”(1881-1883) на флорентинеца Карло Лоренцини, взел псевдонима Колоди в чест на родното селище на майка си. Лоренцини започва да описва без особено желание приключенията на дървената марионетка в кратки истории, които излизат в седмичния Детски вестник. Всяка глава въвежда нови герои, за да привлекат малките читатели. Основната цел на автора е да измисли нещо, което да го изхрани до следващата седмица: „Ако го отпечатате, платете ми го добре, за да имам желание да продължа”, пише той до редактора на вестника. Първата версия трябва да приключи след осем глави със смъртта на обесения Пинокио и едва по-късно авторът решава да използва успеха на създанието си и го връща към живота.

„Приключенията на Пинокио” е основна книга в училищното и литературно възпитание на италианците вече век и половина. Романът променя завинаги иконографската култура, много образи стават метафори с невероятна сила: носът на Пинокио, който се удължава при лъжа, магарето като синоним на безлично дете, Страната на забавленията е измислено вълшебно място, изразът "Котка и лисица" е измамен дует, „говорещият щурец" раздава мъдри, но нечути от никого съвети, и т.н. За мнозина книгата е разказ за класическото израстване на дете чрез натрупване на различен опит.

В „Пинокио” на Гароне ги има всички основни герои от романа на Колоди - дърводелеца Джепето и издялания му от дърво син Пинокио, Фитилчо, Огнегълтача, Синята фея, Говорещия щурец, слепия Котарак и куцата Лисица, кита. Има и любов и преданост на режисьора към текста на Колоди, премерен баланс в дозирането на разказвателните елементи и в характеристиките на герои, превърнали се в архетипове.

„Пинокио” на Гароне се движи между два успоредни свята - на формирането на Пинокио и на приключенията му. Филмът обече се препъва в първата линия - възпитателната. Сатирична и понякога жестока, историята, измислена от Колоди, има неоспорима педагогическа стойност. Превратностите и бягствата на Пинокио са опити на всяко момче да намери пътя към зрелостта. Гароне прескача многобройни пасажи от романа и отслабва този процес, трудно се схваща неговата сложност. Въпреки уважението към оригинала сценарият жертва потока на времето. В романа приключенията на Пинокио продължават години и той се озовава с Джепето в корема на кита след дълго време, докато във филма е трудно да се разбере това лутане на марионетката. Зрител, който не познава събитията, също се обърква между ексцентрични фигури, които се следват един друг без някаква логическа връзка. Героите сякаш идват от нищото, без убедителни мотиви и без минало; нещата се случват без вътрешна последователност.

Наложително е да се припомни проницателността на Луиджи Коменчини, режисьора на най-добрата и досега версия на „Пинокио” (1972, петсериен, телевизионен). Подпомогнат от изключителен актьорски състав (Нино Манфреди, Джина Лолобриджида, Виторио де Сика), Коменчини избира съзнателно свободното тълкуване и преобръщането на текста. Той преодолява блестящо техническите ограничения на времето и преобразява приключенията на Пинокио в злополуки на дете, което се превръща в парче дърво, когато се държи лошо.

Ако „Пинокио” на Гароне иска да бъде приключение и приказка, той успява напълно във втората си линия. Режисьорът написва сценария заедно с актьора Масимо Чекерини, който, освен че играе Лисицата в изненадваща спойка с Котарака на Роко Папалео, допринася за обогатяването на многобройни епизоди с комични интуиции и находки. Поразява лекотата, с която филмът се движи между преследвания, заклинания, обрати и находки от всякакъв вид.

Този „Пинокио” наистина разсмива. Запомня се частта от филма в Къщата на призраците, където малката фея живее с многобройните си приятели. Резултатът е приятен като визуално удоволствие, разказвателен ритъм, вярност към текста.

Гароне преоткрива народностните корени на романа, където Джепето и Пинокио са двама „герои на глада“, както пишат навремето някои литературни критици. Филмът започва с дърводелеца, който се увърта около ханджията в близост до дома си, за да получи остатъците от сервираната на други храна. Тази гледна точка, забравена във времето от различните киноадаптации, е считана за твърде тъжна и драматична, за да бъде част от детска книга.

Режисурата е внимателна към пространствата и героите, които ги изпълват. Предградия, мръсни и опустошени квартали пулсират от живот и са идеален театър на открито за историята. Чудесната и трудоемка работа на Димитри Капуани, сред която се отличава съборената призрачна къща на Синята фея, бе заслужено отличена с „Давид на Донатело” за най-добра сценография. „Пинокио” на Гароне препраща към сценографиите в киното на Тери Гилиъм, с този поглед между Пинокио, превърнал се в магаре, и ангелската поява на Феята, едновременно съблазнителна и манипулираща.

В киното на Гароне се усеща материята: дърво, хартия, пръст, прах. Герои, среда и места създават илюзията, че можеш да ги докоснеш с ръце - от монетите в Полето на чудесата, през храната в ресторанта, до кита. Има грижа в детайлите на костюмите, грима (впечатляващо дърво, от което е изградено детето), специалните ръчно изработени ефекти. Всичко се използва с голяма пестеливост само когато е необходимо.

Визията на Гароне подсилват с недостижимия си талант, оценен с „Давид на Донатело”, два пъти носителят на "Оскар" Марк Кулие (най-добър грим, поделен с Далия Коли), Масимо Кантини Парини (най-добри костюми), Франческо Пегорети (най-добри прически), Тео Демерис и Рудолфо Милиари (най-добри визуални ефекти). Имена, без които приказката не би станала.

Главното в „Пинокио” на Гароне е отношението между живата и мъртвата природа. В движещото се парче дърво, в недовършената марионетка с вече биещо сърце, в предметите от ежедневната мизерия - танцуваща маса, счупен стол, врата извън пантите, дори празен корем, филмът набляга на напрежението между изоставеност и жизненост, между сладката тъга на Джепето и алчната еуфория на Пинокио. Върти се около любовната история между баща и син.

Режисьорът Роберто Бенини, който в своята екранизация на „Пинокио” (2002) беше Пинокио, при колегата си Матео Гароне вече е бащата Джепето. Изпълнява чудесно самотен човек, изстискан от живота и бедността, но достоен. Единственото му богатство е любовта към издяланото дървено човече, оживяло като дете.

За да го превърне в такова, режисорът предпочита простотата и традицията. Той използва за удъжаващия се при изричането на всяка лъжа нос изключителен грим. За да придаде достоверност и душа на Пинокио, Гароне избира дете изпълнител, подлага го на грим с часове, дегизира го като анимирана марионетка и спасява както изразителността на живия актьор, така и недоверието към оживялото парче дърво. Малкият Федерико Иелапи е дребен, но ловък, балансира между находчивост, неподчинение и лоялност.

Добре се вписват и останалите актьори: Масимо Чекерини и Роко Папалео сякаш са родени за Лисицата и Котарака, Джиджи Проиети е много достоверен като мърлявия Огнегълтач, както и двете феи (момиченцето и възрастната) Алида Балдари Калабрия и Марин Вакт. Най-слабо развитият сценарно персонаж е Фитилчо с красивото хлапашко лице на малкия Алесио ди Доменикантонио.

Филмът ще се запомни най-вече с изключителния си визуален ефект, но ще остане и като най-слабия във филмографията на сценариста Гароне. Изобразителната красота на „Пинокио” не дава очаквания блясък и тръпка, които имаше предишният филм на режисьора Гароне „Кучкар”.