Да събереш двама максимално противоположни образи в един автомобил и да ги отправиш на пътешествие, за да разкажеш история за откриване на себе си и да се окажат на финала героите по-разбиращи, по-малко лоши и не толкова самотни  - звучи като рецепта за приличен филм, какъвто безспорно е "Зелената книга" на режисьора Питър Фарели.

Тони Вилалонга, героят на Виго Мортенсен, е типичният нюйоркски италианец, когото познаваме от куп други филми - шумен, простоват, парче гангстер, безискусен, грижовен към семейството си и шумната общност роднини и приятели. Дон Шърли, героят на Махершала Али, е виртуозен пианист, образован, ексцентричен и изтънчен, изтъкан от добри обноски, раним и самотен вътрешно. Двамата тръгват на турне из дълбокия, расистки американски Юг в началото на 60-те. Богатите южняшки плантатори ще се възхищават на музиката на Шърли, но няма да го пускат да влезе през парадния им вход. Полицейски шерифи ще се опитват да унижават спътниците, докато Тони прибягва до груба сила, а Шърли - до толстоистка по стил несъпротива на злото с насилие (Шърли е завършил музика в Ленинград, оттам предполагаемата запознатост с руската класика).

В хода на двумесечното турне, героите общуват, променят се, отказват се от предразсъдъци, "проглеждат" един за друг, стават приятели. Въпреки че пътуването им е наситено със събития, нищо неочаквано няма да се случи, няма да има остри сюжетни обрати и изненади и зрителят бързо го научава.

Шърли помага на Вилалонга да пише писма до жена си, не е чак да го изтънчва, но променя виждането му за света, нюансира го, открива му други планове и перспективи. Вилалонга зарязва расизма си, който в началото приема като нещо ясно и разбиращо се от само себе си. На свой ред Вилалонга "варваризира" Шърли, помага му да преодолее изолацията и самотата си, да открие вътрешната си непосредственост, събира го с черната общност, от която обучаваният в Ленинград пианист отдавна се е откъснал. На финала всички са на масата като щастливо, шумно италианско семейство в коледната вечер.

Предшественици на "Зелената книга" са "Да возиш мис Дейзи", прекрасният френски "Недосегаемите", а литературният първообраз на това пътуване безспорно е "Приключенията на Хъкълбери Фин". Общото между всички тях е посланието за разбирателство и откритието, че нещата, които ни събират, са повече от онези, които ни разделят.

"Зелената книга" е топъл, задушевен и оптимистичен филм. Той подема въпросите за расата, класата и сексуалността, но не те са неговите теми и от тази гледна точка не можем да го виним в повърхностното им третиране. Темата на филма е приятелството, което в началото е изглеждало невъзможно. Моментът за подобно послание изглежда особено подходящ днес на фона на политическия и социален климат. Не е ясно как ще се гледа след десетина години този филм, който се връща в Америка от началото на 60-те, по време на закони "Джим Кроу".

Без да е велик филм, "Зелената книга"  (с това име е познат наръчник за поведението на пътуващите чернокожи от онова време) е добър филм, изпълнил заявката си, което нямаше да стане без силна екранна двойка. Виго Мортенсен и Махершала Али определено правят запомнящи се актьорски въплъщения. Сценарият умело разгръща характерите им и оркестрира дуета. Фалшива нота подава репликата на руския виолончелист, изигран от българския актьор Димитър Маринов, който гласно изразява поуката за мисионерската роля на Шърли, храбростта и саможертвата му, в случай че сами не сме се досетили. Репликата сякаш цели "да застрахова" филма от неразбиране и е онази лъжица захар, превръщаща инак приятното, сгряващо питие в непоносимо сладък шербет. Извън този кикс, филмът минава с лекота през партитурата си, оживявайки я с изблици на хумор и автоирония. След края му вероятно ще се помни монологът на Мортенсен, за това кой е пò "негър" и свежият хумор на сцените, в които Шърли се явява в ролята на Сирано, съчинявайки писмата до жената на Вилалонга.