Дарио Ардженто, иконата на „жълтия“ еротичен хорър-трилър (на емблематичното за италианското кино джало), се завръща към седмото изкуство и към корените на канонизиралия го жанр цели десет години след одиозния си, изпълнен с безобразни специални ефекти опит да адаптира хорър класиката на Брам Стокър „Дракула 3D“. Вече творчески поизхабен и носталгично преследван от призраците на миналите си успехи, режисьорът доуплътнява и без това богатата си филмография с проект, който, макар че лъха на умора, липса на амбиция и сломена ексцентричност, все пак е любопитно и концептуално отражение на залеза на неговата колоритна кариера.
„Черни очила“ е фокусиран върху злополучната история на високоплатената „компаньонка“ Диана, която бива нарочена от сериен убиец, кръстосващ в стар ван непрогледните, тъмно заснети улици на Рим, където безнаказано преследва и „слашърски“ покосява „леките жени“ на столицата. Главната героиня се сблъсква за пръв път с типичния за жанра антагонист (кръвожаден мъж с черни, кожени ръкавици и кухненски нож) именно на пътя. В първата от поредицата не особено вълнуващи гонки, пръснати за цвят и мними зрелища из филма, Диана претърпява жестока катастрофа – блъска се челно в колата на младо китайско семейство, от което оцелява само детето (младото момче Чин), а самата тя ослепява.
Докато животът на героинята напълно се преобръща и почти се разпада, убиецът, разбира се, мистериозно се измъква и изчезва, както си е му е редът за жанр, в който полицията традиционно се оказва почти напълно безполезна, когато бива изправена лице в лице с истинско, стихийно и „демонично“ зло. От друга страна, макар че инцидентът бележи безвъзвратно Диана, тя бързо се приспособява към новия си начин на живот (дори продължава да работи) и преминава през христоматиен процес на помъдряване (тоест на проглеждане с нови, „духовни“ очи), когато решава да се погрижи за осиротелия Чин, който бяга от католически приют, за да се нанесе в нейната богато обзаведена къща. На практика не друго, а отзивчивите, чисти и безкрайно добродушни отношения между предполагаемо морално компрометираната жена и младото момче са драматургичното ядро на филма.
Това не само смекчава цялостния тон на „Черни очила“, който е може би един от най-леките, тоест лишени от бароково-макабрени прояви на садизъм, проекти на Ардженто, но и обиграва по приятен (семпъл, но ефектен) начин една нерядко третирана в киното тропа, а именно междупоколенческия обмен на знания, чувства и опит (подобна динамика има във всякакви продукции от „В небето“ на Пиксар до „Хавър“ на Аки Каурисмаки).
Още повече, тъй като двамата главни персонажи са толкова безпомощни и несправедливо нарочени от съдбата (от онова неконтролируемо зло, което е изпълненият с ресентимент западен мъж), те се превръщат в образцови жертви, чието спасение не би могло да е друго освен напълно чудодейно, приказно и абсурдно. Заради това и на края на филма, в сцена, цитираща култовата смърт на слепеца пианист от „Суспирия“, Чин и (неслучайно кръстената на богиня, и то на лова) Диана биват избавени от злодея от наскоро придобитата „кучка водач“ на ослепялата жена. Тази малко просташка шега, успоредяваща животното и главната героиня (заради нейната професия), не бива обаче да бъде лесно пренебрегната. Тя може и да не е особен умен и удачен начин Ардженто (квази)феминистки да овласти, възпее и защити честта на „женското“, но пък поне маркира някакъв опит от страна на режисьора да отговори на дългогодишните обвинения, че творчеството му е дълбоко женомразко, защото е изградено върху експлоатацията на жени.
Същевременно отвъд подобни по-профанни закачки слепотата на Диана също функционира като някакъв особен (и малко по-софистициран) коментар върху цялостното творчество на италианеца и неговата предполагаемо присъща мизогиния. Ардженто се е постарал поне частично да проблематизира начините, по които камерата (и киното като цяло) постоянно обективира женското тяло, припокривайки се с това, което кинокритиката е нарекла „мъжкия поглед“. Въпросните концептуални закачки са най-видими в една сцена, където Диана се връща на работа и камерата я снима в анфас как се разголва тромаво и в стил „унижените и оскърбените“ пред по-възрастния си клиент. Това режисьорско решение на практика дееротизира подобни кадри, тъй като насилва зрителя да си даде сметка, че тялото на екрана е уязвимо, ранено и всъщност неспособно да „отрази“ погледа ни – да се защити или дори да разбере, че то въобще бива обективирано. Некомфортната, почти хищническата позиция, в която е поставена публиката спрямо сляпата Диана, е аналогична на тази на убиеца, тъй като и той има възможност да я следи отдалеч и да я консумира с поглед, планирайки следващия си ход, без тя дори да може да си даде сметка, че ловът е започнал и че тя е дивечът.
На финала, естествено, гореописаната ситуация категорично се преобръща и ловецът се превръща в плячката, а филмът завършва повече като приказка, отколкото като хорър – със сякаш заслужен, но и малко празен, сладникав хепиенд. Заради това „Черни очила“ е един от най-интересните, но и същевременно от най-слабите (в контекста на творчеството му) проекти на италианеца. От една страна, липсват кървавият апломб, екстравагантната жестокост и плашещо креативния садизъм на Ардженто, но от друга, проектът създава усещането за парадоксално смирение и съответно радостно сбогуване с киното. Показвайки ни как Диана се примирява със загубата на зрението си, режисьорът сякаш надмогва условията на собствения си творчески медиум. Той оставя зад гърба си желанието и претенцията да създава значителни и грандиозни филми на ужасите и в края на кариерата и живота си „слепешком“ навлиза в „по-семплия“, непридирчив и безгрижен свят на приказките.
