Както камерите в супермаркетите не са никога изцяло документално кино, защото, ако не друго, прибягват до своеобразен монтаж в избора си на кадри, така и най-фикционалното кино никога не е изцяло фикционално, защото животът си пробива път дори през пълната измислица.
Ануар Конго, главен герой в „Акт на убийство“ на Джошуа Опенхаймер, действително е убил много хора. Но той също така разиграва убийствата си с ясното убеждение, че го гледа камера. По същия начин и главният герой в „Образът на мълчанието“ – Ади Ракун – е наясно, че е заснеман в опитите си да намери убийците на брат си и Опенхаймер изобщо не иска да скрива присъствието на всевиждащата камера. Въпреки желанието на някои документалисти невидима камера все още не е измислена. Така по странен начин едно смразяващо с директната си връзка с реалността кино се превръща във винаги малко фикция, в документ за събитията, а не просто в тяхно документиране. Героите пък, възприемайки ролята на герои, привидно напускат територията на пълната автентичност, но именно тази тяхна престореност говори много повече за тях самите – за опитите им да се харесат, да бъдат актьори, да придобият образ, който камерата може да им заеме, осветявайки лицата им. Докато гледат себе си, а ние гледаме тях, онова, което те научават за себе си, е толкова ново и интересно, колкото е и за нас.
Както „Образът на мълчанието“ съществува заради историите на мъчителите, които Ади вижда в обилния материал, довел до първообраза на „Акт на убийство“, така и „Акт на убийство“ съществува заради смелостта на близките на жертвите, включително на брата на Ади, да разкажат за преживения ужас. Тази взаимна обусловеност е не друго, а част от етиката на кадрите, заснети от Опенхаймер в Индонезия.
Тя може да се привиди на още много нива – без „Образът на мълчанието“ бихме се плъзнали по успокоителната пътека на „това е минало“ или по-лошо – „тези са чудовища, ние не сме такива“. Дори и опитни режисьори се хващат в капана да превърнат добрите в онтологично добри мъченици, а злите – в онтологично зли мъчители, за да приспят съвестта на зрителите. „Образът на мълчанието“ продължава започнатата тенденция добри и зли да не навлизат в плътта на филма, а обратното – да излизат от нея, да освобождават голата действителност, на която гледащият да е принуден да съучаства. Всяко разказване на история вече създава дистанция, превръща ужаса в зрелище с добре установени граници. На тази подмяна „Образът на мълчанието“ предлага антинаративно напомняне на елементарното – нищо няма да върне несправедливо убитите, нищо не се е променило за петдесет години.
Привидно фиксиран върху събитие от миналото, обект на филма изобщо не е миналото, а настоящето, сред което миналото витае. „Витае“ е глаголът за естетиката на Опенхаймер. Щурците, населяващи филма със звуците си, са духовете на погубените животи – една тежка мъка, абразивно разляла се с времето, но все така дразнеща и плашеща поради липсата на възмездие.
Кое е мълчанието в „Образът на мълчанието“? Мълчанието като огледало на терора – тъй като зад всяка заплаха на убийците стои по един неизказан страх на живеещите под тяхна власт. Но също и мълчанието като единствен начин за справяне с техниката на властово оправдаване на насилието – в тази техника не просто няма опит за разкаяние, но дори липсва уважение към достойнството на живота, който е бил отнет. Ади стои пред телевизора и гледа безсрамните признания: тук няма медия, която да може да изрази надмощието на мълчанието пред всеки опит за обговаряне, както киното. И най-после: мълчанието като правилната реакция, необходимата трета сълза.
Кои са трите сълзи? В едно свое интервю Опенхаймер признава, че е взел първите две от Милан Кундера – първата сълза е от тъга, а втората – от осъзнаване, че целият свят плаче заедно с теб. В „Образът на мълчанието“ режисьорът иска да надвие втората сълза и да стигне до една трета – тази на убеждението, че всеки опит за бягство през втората сълза е същинската трагедия.
Ако в нещо филмът се оттегля от революцията на „Акт на убийство“, това е, че възприема една по-традиционна позиция на документалното кино, където камерите всеки момент ще спрат да бъдат огледало и лошите ще започнат да ги бутат. Единственият епизод, който липсва на „Образът на мълчанието“, е онзи, в който Ануар Конго, вече изиграл не едно и две истински зверства в стилистиката на класическите холивудски филми, получава криза. Разболян от травматичното повторение на едни и същи спомени, макар и победител – той е сломен. Този един момент съдържа в себе си цялата елегантност, с която животът си пробива път през опитите за кино и напомня, че никога нищо не е изцяло документално или фикция. А човешката кръв е както солена, така и сладка.
*„Образът на мълчанието“ бе номиниран за Оскар най-добър пълнометражен документален филм.