ЛУНАНА: ЯК В КЛАСНАТА СТАЯ


от
на г.

ЛУНАНА: ЯК В КЛАСНАТА СТАЯ

Въпреки че не получи „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм, „Лунана: як в класната стая“ спечели много повече. Първият филм от кралство Бутан, който успя да се класира в петорката номинирани за престижната статуетка. И само това да беше, вече ще остане в историята на сравнително младата кинематография на тази азиатска държава, която изненада всички. Още повече че творбата е сполучлив дебют на Паво Чойнин Дорджи - режисьор, сценарист и копродуцент на „Лунана“. Писател и фотограф, 38-годишният бутанец от индийски произход, който живее между Бутан, Тайван (откъдето е съпругата му, актриса и продуцентка) и Индия, влиза в киното като асистент-режисьор („Вара, благословия“), после продуцент („Хема, хема, Пей ми, докато чакам“, представен в Локарно, получил специален диплом в Торонто 2016), преди да направи първата си творба.

Угиен (Шераб Дорджи) е млад учител от Тхимпху, столицата на Бутан, но е убеден, че не става за тази професия. Да работи за правителството, както казва на баба си, не го интересува. Единствената му цел е да получи виза за напускане на страната възможно най-скоро. Угиен мечтае за Австралия, където да използва призванието си на певец, защото в Бутан няма много възможности. Междувременно поради лошото си държание той е изпратен за наказание да довърши стажа си в най-изолираното училище в страната в малкото селце Лунана, с 56 души, на височина 4800 метра. Там всякакъв комфорт липсва. Разбираем е ужасът на Угиен, когато му се казва, че ще трябва да преподава там и той го приема с голяма неохота. Но дългът си е дълг, както го назидава възрастната му баба, с която живее.

Така след двудневно пътуване с автобус, сменен с магарета, и шест дни изкачване пеша на пътеки между планините, придружен от местни жители, дошли да го вземат, той най-накрая достига Лунана. Пътуването го отегчава. Изглежда, че нищо не го интересува освен това, което може да чуе в слушалките си, които му пасват отлично и го изолират от дразнещия го свят. Неговите спътници, напротив, се радват на природата, слушат чуруликането на птиците, опипват и се наслаждават на растенията.

Угиен веднага осъзнава, че е на много различно място от онова, с което е свикнал. Жителите на Лунана живеят в симбиоза с природата. Те разпознават сезоните, отглеждат якове. Животът им се върти около пасища, но знаят и старинни песни за духове и любов, а гласовете им отекват във вятъра. В Лунана наистина се живее без ток, почти винаги в затъмнение и печките се палят с изпражненията на яка.

След пристигането си Угиен е посрещнат като почетен гост. За селяните ролята на учителя е сакрална. Чрез него новите поколения оформят собствената си съдба. Преподаването е не само отговорност, но и чест. Разглезеното момче отначало демонстрира своята чуждост към свят, който не му принадлежи. Изостаналостта на селото го затруднява, той трябва да се научи да приема традициите на местните жители и да цени истинската им топлота.

Училището не е нищо повече от стая, в която се пише на стената, защото няма черна дъска. Децата обаче са толкова привързани и ученолюбиви, че го насърчават да получи образователен материал от града. Именно в усмивката на неговите ученици, жадни за учене и знания, момчето, станал мъж, преоткрива смисъла на своето призвание.

Въпреки че на пръв поглед може да изглежда клише, „Лунана“ много нежно и деликатно подхожда към историята на учителя, озовал се в несвойствена среда. Режисьорът успява да направи завладяваща и поетична фреска на един от най-дивите региони на Бутан, недокоснат от туристи и глобализация. Лунана не е измислено място, а село, разположено в Хималаите на границата между Бутан и Тибет. Филмът би могъл да залитне към реториката. Има ги всичките елемени за това - децата са мили и послушни; Угиен е привлечен от най-хубавото момиче, което всеки ден отива на хълма, за да излее песента си на омайната околна среда. Рискът е до голяма степен преодолян благодарение на основния елемент - искреността.

В творбата няма нищо изкуствено, тя избягва етнографската документалност, докато се потапя с изключителна естественост в общност и в пространство, които не оставят място за съмнение. Дорджи разказва невероятна и трогателна история за преоткриване на себе си и на това, което имаме около нас, но често не го виждаме. Угиен открива удоволствието да живее с другите, да се разхожда под слънцето, да пее, докато скача бос по тревата. Той дори забравя любимия си mp3 плейър, чиято изтощена батерия го занимава в първите дни.

Там, в компанията на спокойни якове, един от които обитава класната стая и за който Угиен се грижи, той открива, че тайната на щастието е в простотата на малките жестове и в усмивките на хората. Урок, който не е очевиден и лесен за научаване.

Живеейки в столицата, Угиен няма шанс да открие себе си, тъй като ултрадигитализацията унищожава емоциите. Единственият начин е да замени технологичната зависимост с природата. И въпреки че разстоянието (географско и човешко) между Угиен и жителите на Лунана изглежда привидно непреодолимо, общите им културни корени създават естествена връзка между тях. Той учи местните деца на английски, математика, пеене. Свикнал с удобствата на съвременния град, Угиен преоткрива начина си на преподаване. От учител се превръща в ученик на малките, но мъдри деца. Сценарият залага на нюансите в отношенията им.

Историята се развива в рамките на около три месеца. Това са дни, в които жителите и учителят се научават да се ценят взаимно. Угиен осъзнава, че вече има всичко, от което се нуждае: преподаване, приятелство и обич, особено към децата, дори се загатва за любовна връзка.

Филмът е правен с участието на местните жители, които никога не са се снимали или гледали филм. Изразителната искреност на изпълнителите е покоряваща. Доржи постига изумителна простота. Лицата и интерпретациите на професионални и непрофесионални актьори допълват бавния ход на историята. Забавеният ритъм дава възможност да се усети важността на тишината, на всяка дума, на всеки поглед. Актьорът Шераб Дорджи изразява различните емоции – от мъка до радост, които минават през героя му, с известно хладнокръвие, разчита на минималните изражения на лицето.

Режисьорът показва художествена зрялост, рядка за дебютант, а не самоцелна естетика. Дълбочината, с която Дорджи подхожда към историята, е покоряваща. Режисьорът разказва за свят далеч от нашата реалност. Духовност и щастие витаят над жителите на Лунана. Място, където благодарността към учителя, към природата, към красивите неща в света е в центъра на всичко. Режисурата успява да потопи зрителя в девствената хималайска природа.

Визуалната сила е неудържима, както и начинът, по който се решават проблемите, вниманието към детайлите. Елегантността и деликатността на филма са подсилени от музиката и песните. Чрез тях жителите на Лунана се предлагат щедро на света, без да искат нищо в замяна. Това тласка Угиен да преразгледа егоистичната си увереност.

Не се забравя лесно този филм, чиято простота докосва струни на душата. Не се забравя лесно и Пем Зам, малкото момиченце от Лунана, което никога не е виждало кола. Отговорничка на класа, отгледана от баба си, защото бащата е постоянно пиян, а майката е изчезнала. Просто я погледнете в очите или я вижте как ситни с малките си стъпки, за да разберете, че не играе, а изживява своя характер и предава своята чистота и спонтанност.

„Лунана“ напомня, че човек може да бъде щастлив само чрез усмивка, глас, звук, които дават това, от което наистина се нуждаем. Как да свикнеш с нищо, след като си имал всичко?