Най-големият подфестивал на талинските „Черни нощи“е JustFilm, в който са селектирани петдесетина творби в различни жанрове, обединени от фокуса си върху децата, юношите, техните права, битие и мироглед – „за да се даде на младите хора възможност да изследват и контекстуализират света около себе си чрез киното“. Тазгодишното издание на международния младежки конкурс в рамките на JustFilm (с общо 13 заглавия в селекцията) беше спечелено от „Диада“ – яркия втори пълнометражен филм на Яна Титова, която, преди „Доза щастие“, познавахме най-добре в театралните ѝ превъплъщения. „Диада“ започна пътя си от варшавския фестивал, мина през „Златна роза“, където спечели ред награди, а от има-няма три седмици е по българските екрани и се радва на живо внимание (каквото сякаш си отвоюва и едноименният роман, пуснат едновременно с премиерата по кината). Нищо от вече сериозната биография на „Диада“ не е случайно и незаслужено.

Първата диада (емоционална сдвоеност, така да го кажем), която виждаме във филма, е тази между две пубертетни момичета от малък град. Ивето и Дидка са близначки от ада: с розови дрешки, блясъци, хищни нокти, къси поли, еднакви прически с „вафла“ елемент и с чипи нослета, все още бебешки бузки и отвратителното държание на дребни насилници.От житейския си и особено от киноопита си е лесно да се досетим, че следва разкриване на: а) разбитите житейски ситуации, обусловили липсата им на задръжки, критерии и самоуважение и на агресивната им необходимост да властват (големият български разграден двор и малките семейни огнища на социална некомпетентност) и б) нееднаквостта им под огледалните образи, изрази и движения. В този смисъл въпросът, който възниква още в първите минути, е не какво или дори защо, а как. Как ще се разпадне равновесието между Дида (неистова Маргарита Стойкова) и Ива (по-меко въздействаща Петра Църноречка); самоувереността на Дида; крехката обществена постройка, в която възрастните са най-често празноглави гастрольори. И докато в какво и защо историята не предлага изненади, как е огромната ѝ сила.

Втората диада е дъщеря-майка и там се случват най-интересните неща, оттам произтича и оригиналният, дълбоко смущаващ финал. Въпреки че приличат на извадени от един калъп, Дида и Ива живеят в твърде различни обстоятелства: докато бащите им са избрали да отсъстват (единият е забягнал в алкохолизма си, другият – в бог знае какви важни дела), майката на първата е имигрантка в Щатите, а майката на втората – инфантилно възторжена по повод дъщеря си мутреса, здраво вкоренена на мястото си. Докато (липсата на) майката на Дида осигурява растящата центробежна тяга на детето, което движи действието, майката на Ива е силен контрапункт: гальовна и налична, макар и безкритична. Затова и Дида е като изстреляно торпедо, което насред полет губи посоката си, а Ива е просто глезено дете, чиято съдба сякаш не предвижда особени сътресения.

Яна Титова е подходила умно, като е напълнила филма с женски образи с майчински потенциал – като в легендите и приказките, където под образа на нещо нужно се крие пустота или опасност и главният герой трябва да се досети, че това е заложена клопка, тези присъствия-отсъствия само изострят копнежа на Дида. Но тя е твърде малка, за да се сети каквото и да било, твърде лишена от ориентир и подкрепа. Превъзходни в ролите си са Жана Яковлева като авторитарна преподавателка, Ирмена Чичикова като незаинтересована психоложка, Таня Шахова като уж заинтересована туристическа агентка, Гергана Гълъбова като частна учителка по английски, която е способна да чуе и да оцени събеседника си (сложен и добре отигран е моментът, когато Дида чете пред нея есето си за човека на изкуството), но чието одобрение и грижа са ограничени в часа, за който ѝ е платено. За съжаление, учителката от отварящата сцена (Силвия Лулчева) и майката на Дида във видеочата (Анастасия Ингилизова), макар и в ключови позиции, са драматургично плоски и неубедително изиграни: първата е твърде показно и бъбриво плашлива и неовладяна, втората прилича повече на оправдание, на патерица за обрата. И в двете прекалено личи авторското намерение, провиждат се конците на съшитото. За сметка на това обаче има една женска фигура, която е величествена във всяко свое измерение. Жаклин Дочева в ролята на майката на Ивето, мутресата зад кулисите на обичайния си блясък, е смайваща със своята натурална драматичност и безумно интересна за гледане, слушане и анализиране. Неслучайно Дида я наблюдава в захлас, с нещо като най-материален глад за още от кадифения ѝ чар, от идиотските ѝ умалителни, от бурите ѝ в чаша вода.

Освен с увлекателен ритъм и ясно направление, с прекрасно подбрани интериори и екстериори, разказът си служи и с куп отлично уловени детайли от различен порядък, които разхвърля като репери и с които създава обем и настроение. Мухата на рамото на мутресата; капките пот по лицето на учителката; първият въпрос от майката на Дида откъм компютърния екран („Ти да не си напълняла?“); имената на учениците по време на проверката (Иван Асен / Кристофър Рангел); разкриването на цялото име на Дида (което тя мрази) или на личността на влаковия служител от новините... Всъщност може би разкриванията стават една идея в повече покрай героя на Иван Бърнев (физкултурника), както в повече е и илюстративността на материалните притежания на Дида, които крещят за „американската ѝ мечта“. Като цяло обаче фината работа по физиономията на „Диада“ е много, много уважителна.

Макар да имам силна съпротива към киното, което предава българската действителност по линията „нищо здраво–нищо сигурно–нищо любящо“ (фактът, че тя често наистина е такава, прави твърде взрените в тези ѝ черти разкази мъчително тавтологични), и към училищните драми с класове глутници и тийнейджъри, дълбоко затънали в секс и дрога, посредственост, жестокост и манипулация, но тук-таме криещи нежни сърцевини, трябва да кажа, че Яна Титова и вдъхновеният ѝ екип са създали далеч повече от поредно упражнение по вехта тема. „Диада“ е смел филм с каст, който му прави чест, и край, който го осмисля на съвсем друго ниво, направен интелигентно и щедро – дано стигне до зрители, склонни да задълбаят под повърхността му.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”.