В стиймпънк света на бъдещето над парцаливо, ялово човечество тържествува режим на крещящ без звук лидер и препускащи униформени анонимници, а най-очакваното събитие е изпращането на Пумпала в Космоса. В двете крайности на видоизменения ни род са биотитаните и урунгелите. Първите са усъвършенствани до безсмъртие човешки същества, вторите – спонтанно възникващи краткотрайни форми, уродливи, но сърдечни. И за двете научаваме от текст зад кадър, но докато урунгелите са само мигновено зачекнати на екрана, един представител на биотитаните, Криптон, е главният герой на цялото. Той е завинаги 33-годишен, назначен е да препише всички книги на света с невидимо мастило и се предвижда да излети на борда на Пумпала, пренасящ и упоената Фия – съвършения женски екземпляр, одобрен от Министерството на културата по критерия „божествена пропорция“, но „архивиран“ – щом мъжете вече могат да бъдат безсмъртни, няма защо да се увековечават чрез потомци... а каква друга полза от жените? Сто години след началото на голямото преписване и седмица преди пуска на Пумпала от последната книга на света или от въображението на Криптон се материализира Гаргара – андрогинно въплъщение на Истината (или на Лъжата?), което му внушава да събуди Фия и да излезе навън. Излизането е нужно за събуждането, а то ще стане само чрез кикеон: смес, обяснява Гаргара, от луга и маджун. Това са, в най-общи линии, очертанията на „вселената“ на „Фи 1,618“ (адаптация на Теодор Ушев по „Пумпал“ от Владислав Тодоров, чиито предишни две книги също бяха екранизирани – от „Дзифт“ Явор Гърдев направи едноименния филм, приет топло от фестивали и публика, а „Цинкограф“ стана на „Цветът на хамелеона“ под режисурата на Емил Христов, оператор в „Дзифт“ и „Фи“). Следва път с приключения, сдобиване с желаното и развръзка.

В ролята на Пумпала е Домът паметник на БКП на Бузлуджа и за всички, които някога са се шегували с „хайде бе, кога най-сетне комунистите ще се качат на тая чиния и ще отлетят завинаги“, финалът предлага удовлетворително решение. Е, не точно решение, но поне гледка – визуалната част е една от силните страни на този разказ, почти лишен от убедителни причинно-следствени връзки. Деян Донков играе биотитана – недоумяващ през повечето време, понеже двигател на събитията е не той, а Гаргара (фотогеничната Мартина Апостолова), която съобщава кое как се прави, кое какво значи и къде да се отиде при какви условия. Общуването помежду им става наум, тоест с реплики зад кадър, което спестява на актьорите мъката да търсят убедителен физически израз за анемичния диалог. В епизодични роли влизат Китодар Тодоров и Герасим Георгиев – Геро (винаги интересни, макар и не особено различни в различните си роли), Васил Дуев е смешният Вечен пубертет, бомбаджия с мутиращ глас, а Николай Станоев като трафикант на дрога е свежо откритие. Сашка Васева се появява като холограма, излъчена от очите на декоративен череп, и три пъти изпява редче от 'O sole mio. Иво Димчев, полугол и извънземен, какъвто го знаем от музикалните му изпълнения, проповядва пред омаяна групичка (сцената виждаме в клипа му към Erotic Star, но песента не е включена във филма). А под изкуствените мигли на Фия лежи и мълчи Ирмена Чичикова, чийто персонаж, за съжаление, е използван като предмет и оправдание (Гаргара призовава Криптон да я освободи със следния средновековен аргумент: „От нея тук няма смисъл. А вън може да стане майка“).

Човек е така устроен, че в неизвестното търси значения и структура, а ако не ги намира, се опитва да ги измисли. Този естествен стремеж ни кара – освен всичко друго – да си разказваме истории и да се наслаждаваме на онези от тях, които особено находчиво организират хаоса. И пак този стремеж може да ни доведе до изтощение някъде към средата на „Фи 1,618“, когато разбягващата се многотия от хрумки става твърде голяма, а свързаността им продължава да е продиктувана изключително от външна воля, а не от вътрешни закономерности. Теодор Ушев се е опитал да направи така, че купчината от елементи – едни забавни (като хаотичния часовник, който дезорганизира организираната престъпност), други превзети (като безсмисленото повтаряне на „корпореално“ – corporeal е просто „телесен“) – да изглежда еднородна. Опитал се е и до голяма степен е успял чрез стегнатия ритъм и умелото овладяване на визуалното. За жалост, доброто опаковане ни най-малко не променя факта, че съдържанието е като нечий дълъг сън: наблюдаваме свободните асоциации на сънуващия, без шанс да се включим (тоест да се отъждествим, да се привържем, да съчувстваме, да горим за някого или за нещо на екрана).

Имаме жанр с твърди традиции и пламенни почитатели, в който очакванията за традиционния модел не са удовлетворени, а работеща алтернатива не е осигурена. Постапокалиптичната фантастика е като приказка за възрастни, в която необходимият минимум е ярък централен персонаж плюс гигантски залог плюс епичен сблъсък. Дали героят ще е един или множество, дали залогът ще е съществуването на индивида или съществуването изобщо, дали финалът ще е трагичен или обнадеждаващ, няма особено значение – важното са пропорциите (както казва, но не показва „Фи 1,618“), важно е напрежението между частите. Във „Фи 1,618“ имаме главен герой, който не просто не се отличава със съобразителност, умения, сила, смелост или късмет, но и не става много по̀ герой с течение на действието: той никого не надвива или надхитрява, нищо не преодолява по своя воля, а това, което в крайна сметка постига, е по дисниевски еснафско. (Гаргара е по-близо до описанието на „главен герой“, но синтактично погледнато, не е подлог, а допълнение... а и каква е нейната кауза, какъв е нейният смисъл вътре във вселената на филма освен като остен за инертния Криптон?). Подразбира се някаква съпротива срещу някакви „лоши“, но в това не е задълбано и епичен сблъсък не следва.

Във „Фи 1,618“ има много интересни картини – тези, които аз помня седмица след прожекцията в Талин (където тази година гостува и „Нямаш място в нашия град“), са бременните мъже, танцът на Гаргара, червените со̀лници, фантастичните постройки на фона на драматични небеса, анимационните флешбеци, филигранната вътрешност на някаква кула. От друга страна, няма нито една фраза, по която бъдещите фенове да се разпознават в тълпата („Нека силата бъде с теб“, „Доживотен ецих с пирони“, „Хюстън, имаме проблем“), но това е по-скоро симптом, отколкото проблем. Трудно е да обособиш емблема, която да представлява сюжет, който сякаш нищо конкретно не възнамерява да представлява.

Ако трябва да посоча една открояваща се черта на „Фи 1,618“ извън привлекателния му „рисунък“ или чудесната музика на Котарашки (на места толкова по-солидна от тънкото повествование, че просто го „пробива“), то тя би била фоновият шум. Огромно количество от съдържаното във филма идва с багаж, от който бихме могли да се абстрахираме само ако тягата на разказа ни дърпа властно нанякъде. Но тя не ни. И се разсейваме, и започваме да се чудим. Нужно ли е Криптон да се казва като родната планета на Супермен, а филмът да е пълен с препратки към други произведения („Метрополис“, „Сталкер“, „Лудия Макс“ и пр.), сравнението с всяко от които засенчва „Фи 1,618“? Каква е ползата да се уточнява, че Криптон е на Христовата възраст, при положение че Деян Донков видимо не е, а отварянето на библейската врата не води до прекрачване оттатък, а само до излишно течение? Заявява ни се, че биотитаните са общо 666 – а трябва ли да са дяволско число на брой, щом от тях не получаваме нито една сцена с многобройност и нито една дяволия? Иконата на ранната чалга Сашка Васева е българската Лея Органа, но не със спешно съобщение, което отключва междузвездни войни, а с припева на изтъркано неаполитанско парче – защо? И защо древногръцкото „кикеон“, а не просто „бъркоч“?

Гаргара кара Криптон да излязат от Пумпала. Криптон казва: ами хубаво, но само със скафандър, иначе ще умра навън. Облича скафандър, излизат навън и първото, което прави Криптон, е да го свали. Двамата махват на „контрабандита“ да спре колата си, той спира и заявява нещо от сорта на: прошляци като вас не вземам. Те казват: отиваме еди-къде си. Той: хайде, скачайте в колата. Действията и репликите във „Фи 1,618“ често не се пораждат едни други, а просто стоят в съседство. Персонажите и реквизитът също са дадености – как се е стигнало до тях и до какво водят те, можем само да гадаем. Впечатлението е, че авторите са направили своеобразна капсула на времето (спомени от комунизма, лични пристрастия и антипатии от определени български кръгове, приказки по телефона, роботче с ключе за навиване, бузлуджанската чиния, тенджера под налягане, любими творби от световното културно наследство, чудати изрази, песен на Богдана Карадочева, цитат от Чехов в оригинал) и по погрешка са я оставили на рафта с филми за герои, които „се опитват да обърнат историята“ във „вечната битка между любовта и злото“.