ТАЛИН 2021: КОЛИТЕ, С КОИТО НАХЛУХМЕ В КАПИТАЛИЗМА


от
на г.

ТАЛИН 2021: КОЛИТЕ, С КОИТО НАХЛУХМЕ В КАПИТАЛИЗМА

Режисьорите обичат да казват, че предпочитат след прожекцията на техния филм зрителите да си тръгнат с повече въпроси, отколкото отговори. И има логика: истинско постижение е, когато разказът за каквото и да било се докосне до търсещата същност на човека и я активира. Въпросите са в основата на общуването, на порастването, на науката, на поезията, на прогреса. Когато обаче останат закотвени в самия разказ, положението е съвсем различно. Половин час след началото вече е твърде късно да се чудим: „Какво гледам в момента?“, „Кои са тези хора?“ и „Защо това?“, особено в документален филм. „Колите, с които нахлухме в капитализма“ на Борис Мисирков и Георги Богданов е катализатор на точно такива безответни питания.

Заглавието навежда на очакване за всеобхватност и устрем, така че в залата влизам вече заредена с въпроси. Щом ще говорим за автомобилите на соцлагера, дали ще разбера колко марки е имало и в колко страни са се произвеждали? Образците на кои западни коли са копирали? Кои са били най-популярни откъм нашата страна на Желязната завеса и защо? Кои от всичките още се правят? Кои са най-ценените и съответно най-скъпите виндтидж коли от соца в днешно време? В кои държави има в движение най-много от тях? Какво става с някогашните заводи? Ще чуя ли нещо за волгите на властта в България и за съдбата им сега? А за „Балкан 1200“ и за „Булгаррено“? За трабанта, в който Соломон Паси качи шефа на НАТО преди 30 години? Имам и по-специфични чуденки, например за любовната история от последните години на Исландия с дачиите, но не очаквам за час и нещо да обозрем всички разклонения на заявената тема. И все пак не очаквам и да не обозрем почти никое.

Единственото по-запомнящо се нещо, което научавам за целия филм, е, че най-мощната и добре направена кола в някогашния соцлагер сякаш е била шкодата. Но не съм сигурна, понеже контекстът продължава да ми липсва. „Колите, с които нахлухме в капитализма“ не е за устройството, историята или ролята на колите; не обхваща всички или повечето марки, произвеждани едно време на Изток; не дава любопитни детайли около техния генезис, именуването им, стойността, качеството им в съпоставка, разпределението им и подобни. Замисълът сякаш е друг – мозайка от лични истории с автомобили.

„Колите...“ започва с архивни кадри: Рейгън разправя виц за безумната сложност на сдобиването с кола в СССР. Стартът е хубав и смешен, но веднага бива разводнен с повторение – Рейгън разправя същия виц при различни обстоятелства. Подобни необясними загуби на време и енергия ще има и нататък. В руско градче млада жена позира пред стара съветска кола (много по-късно ще схванем, че е инстаграм инфлуенсърка, чийто специалитет са точно тези фотосесии... и това е). В Санкт Петербург двама младежи майсторски декорират капаците на соцавтомобили. В Москва колоритна двойка колекционира колички за игра. Следват германски, чешки, норвежки град, от които ще се види малко, с герои, от които ще се разбере също малко. В по-голямата си част филмът бяга от текста – хората са анонимни до красивите финални надписи; за повечето научаваме главно случайно доловеното в разговорите им. А то не стига да свържем парчетата в обща картина.

Коли карат по пътища в дълги мечтателни кадри. Мярваме събор на собственици на трабанти. Чак когато филмът вече преваля, чуваме малко, но интересни детайли за някогашната политика на Норвегия да внася коли от Източна Европа. Има и още архивни кадри – от съветска пропаганда за „автогенната тренировка“ на работници в автомобилостроителен завод; от бягството на източногерманци към Западна Германия. И отново: защо това и защо така – ключ към тези въпроси не се намира в рамките на разказа. Мъж на средна възраст пилотира самолет. Заедно с него мълчаливо гледаме пейзажа долу. При следващо включване говори неща, тук-таме свързани с автомобили, но косвено. Едва към края схващаме, че той е Давид Черни, визуален артист, достатъчно познат и в България, но не точно с лицето и с пилотските си умения. Не съм сигурна какъв е смисълът в решението през 90% от екранното си време той да бъде за зрителите „някакъв човек, който нещо говори и мълчи в небето“, а не директно авторът на Quo vadis – четирикракия трабант, който документира епизод от края на комунизма.

В „Колите...“, естествено, има и български фрагменти. На Петър Клисаров, желаещ за политик със страст към запорожците, думата е дадена два пъти: веднъж да изясни политическите си идеи, а после – да разкаже как и защо е реставрирал личния си ЗАЗ. Докато второто включване е чисто документално злато, първото (и особено на фона на малословността на целия филм) е разточително обемисто и бъбриво. По същата ирония на съдбата, която движи цялата ни страна от десетилетия, другият наистина интересен българин в повествованието –възрастен клисар от родопско село с москвич на име Марийка, от когото (и от човека, и от москвича) вероятно можем да научим далеч повече, получава шанс да произнесе едва няколко думички. Има и трето българско участие – от Ретро музея във Варна, откъдето чуваме повече за носталгията по времената на диктатурата, отколкото за тогавашните автомобили.

Мисирков и Богданов са автори на множество фотографски проекти, които през последните десетилетия си отвориха отделна ниша в българската култура и я обзаведоха с наблюдателност и чувство за хумор. Те са и оператори на ред филми, които само печелят от специфичния им поглед и настроение. Не е изненадващо, че „Колите...“ (селектиран след премиерата си в Лайпциг в #pöfftrending – подборката на „Черни нощи“ за „стил на живот и модерни културни феномени“) е заснет отлично и съдържа много материал, събран от много източници. Подредбата на събраното е тази, която озадачава. И липсата на по-ясно формулиращо присъствие – това, което отначало може да се чете като ненатрапчивост и въздържана намеса в даденостите, към средата вече се усеща като остър недостиг на сюжетна линия, разказвач и намерение. Ако заглавието отговаряше на съдържанието, то щеше да бъде например „Някои хора, за които някои коли от соца са от някакво значение“.

Кои са хората, които показва филмът, се изяснява твърде мудно и недостатъчно. Те са твърде много, за да бъдат просто съпътствани в неизключителни ситуации, без да бъдат питани за едно или за друго. Един по-решителен монтаж с изрязване на многото луфтове от неинформиращ материал може би щеше да сгъсти наблюдението така, че то да очертае личности, не само контури, но и това не се случва. А без личности на екрана вживяването е трудно. Защо именно тези хора (и именно в тази си комбинация на коли, страни, възрасти, занятия и прочее) са важни за темата, за авторите или за нас, остава загадка. И така една хубава възможност за задълбаване и разбиране, подета трудолюбиво и с видимо желание, завършва горе-долу където започва. С въпроси без отговор.