Вече имаме достатъчно примери, за да говорим за младо поколение български режисьори, формирало се в чужбина. Камен Калев, Константин Божанов, Илиян Метев и Ралица Петрова, получили филмовото си образование извън България, избират да снимат в българска среда и на български език, но ето, че Симона Костова, която започва кариерата си като актриса в България, а после завършва кинорежисура в Берлин, заснема пълнометражния си дебют „Трийсет“ като изцяло немски филм. Премиерата му е в конкурсната програма за открития „Светло бъдеще” и наистина е откритие – дискретно и без преекспонирана драматичност, но с многозначителна образност изследва непосилно лекото битие на днешните трийсетгодишни и постига проницателност там, където други филми пропадат в клишето за „младежката безпътица“.
Следим подробно и отблизо денонощие от живота на интернационална група приятели, обитаващи хипстерския берлински квартал Нойкьолн. Mакар да са в режим на безспирен купон, дават вид като повече се отегчават, отколкото забавляват заедно. Йовюнч е писател с отлетяло вдъхновение. Раха е актриса и танцьорка, уж разделена с Паскал, но разправиите помежду им не секват. Самият Паскал, който май единствен от всички ходи на работа, е решил да заживее в пълна анонимност в Токио, след като е „опознал” града в гугъл мапс. Кара ще се нанесе на негово място при Раха, защото пак е дала под наем квартирата си, за да върже месеца. Високият екзалтиран Хенер се мотае от сутринта в един бар, където среща еквивалентно екзалтираната Аня, запознава я Йовюнч и по-късно тя напористо се натриса в компанията под мимолетно зарадваните мъжки погледи и отровните женски стрели. Вечерта празнуват рождения ден на Йовюнч и след като с пърформансов апломб му подаряват лъскава празна кутийка, опакована в много други лъскави празни кутии (от която той видимо се вкисва, може би защото напомня собствената му идейна безсъдържателност), тръгват по клубове. След няколко питиета и джойнт споделената скука, взаимното безразличие, страховете и самотите им ще се озъбят в ничието пространство между мрака и клубните светлини, а с развиделяването житейският цикъл ще се върне към изходна позиция сред мълчание и празни погледи. По всичко личи, че уморените питърпановци ще трябва да понасят досадата му отначало.
Прага на трийсетте с очакванията за зрялост, която все така не идва, са тихия екзистенциален конфликт в този игрален, но с нотки на документалност филм – актьорите, вероятно непрофесионални, участват на екрана с истинските си имена. Дългите, обстоятелствени и настойчиво втренчени в героите кадри, внушаващи усещане за скука в реално време, празните интериори като метафора на духовната пустота, навяват някои асоциации с отчужденческото кино на Антониони. Докато неговите персонажи обаче са разбираемо изнурени буржоа от прилежащото на класата им нищонеправене, героите на „Трийсет“ не принадлежат към привилегировано съсловие, а са по-скоро измамените деца на пост-шейсетарската култура, която припозна в хедонизма общовалидна религия. Кажи-речи всички от групичката се занимават с изкуство, но не говорят за него, вероятно защото изборът им е по-скоро автоматично следване на тренд, отколкото призвание и вътрешна необходимост – споменават го мимоходом, като задължителна част от имиджа на нойкьолнски хипстер. Бохемският живот пък е по-скоро аксесоар на артистичната прослойка, отколкото източник на вдъхновение и среда за обмен на идеи. „Напоследък постоянно ми се случва като се събудя да не знам защо съм жива.“, казва Раха на Кара, докато се гримира, а някой друг признава в среднощното такси: „Преди като пиех пет бири и единственото, което ми се приискваше, бе да шмръкна една линия. Сега след две бири започвам да мечтая да се оженя.”
Преднамерено муден, за да ни предостави време да навлезем в средата му, обсебващ чрез образ и звук, „Трийсет“ е неромантичен и непатетичен портрет в едър план най-новото изгубено поколение, което също като предишните се дави в самота и липса на посока, но е все по-неспособно да формулира страданието си.
