„Как си го запомнил?“, пита пианистът върналия се след десетилетия в чужбина приятел, докато свири на пиано мелодия от младостта им. „Не съм го запомнял, защото никога не съм го забравял“, отговаря Андрей, шейсетина годишният протагонист и вероятно алтер его на режисьора Иван Черкелов в седмия му ексцентрично озаглавен игрален филм. Лайтмотивът в него е завръщането. Физическо, към неузнаваемите днес места от детството. Метафизично, към отлетялото, разпаднало се на откъслечни спомени и ефимерни асоциации време; прелитащи през съзнанието образи на изчезнали завинаги предмети, символи, сцени от ежедневието, но отпечатали се в емоционалната памет. И разбира се, хора. Завръщане към мъртвите, но и към все още живите, с които общуването може и да се е пропукало през годините, ала връзките и общите корени не са прерязани.

Андрей се завръща от Литва в родния си Ловеч, за да търси сестра си. Оглежда се из улици и мостове; проверява в погребалното бюро, защото знае, че е болна от рак. Самовглъбен е и изглежда, е свикнал да е единствената си компания. Денем води лаконични разговори по телефона - със служителки, със стар приятел, или пък мислени на гроба на родителите си. Нощем се отдава на самотни пиянски монолози и разбира се, спомени. За съботите в градската баня, стопанисвана от дядо му, и за посадения от него бор, оценен днес на 20 лв. от общинските експерти, отчуждили имота. Сестра му Дора, която се движи по паралелни траектории из малкия град, е също все сама: плува, гори кибритени клечки, съзерцава есента от все по-отдалечаващата се наблюдателница на гаснещия си живот. Покрай двамата се нижат печални пейзажи от олиселия град, портрети на умърлушените му обитатели, опростачената среда, девалвиралите ценности, обезцененото съществуване. В един момент неизбежно се срещат, за да се карат, но и за да си спомнят заедно, дори да мечтаят. Мяркат се архивни черно-бели кадри от по-бодри и динамични, но безвъзвратно отлетели времена. А образът на Васил Левски, чиято статуя се извисява над Ловеч, се появява периодично като визуален рефрен – препратка към една вече бивша България, в която понятието „национален идеал“ все още не звучеше тъй смешно-наивно. И сякаш подсилва контраста между светлите надежди, с които винаги започва животът, и усещането за повсеместен разпад, който достига към заника си.

Гледах „Не влизай в пререкания с персонала на банята“ два пъти. През погледа на критика филмът е откровено проблематичен. Рехава драматургия, муден ритъм, неестествен диалог, произнасян от актьорите заучено и вдървено. Така и не става ясно какъв точно е семейният конфликт, заради който брат и сестра се дърлят по махленски на старомоден жаргон и защо братът не се е върнал за погребенията на родителите им. Едва при второто гледане се предадох на носталгията и на собствените си асоциации с града и местата, където е сниман филмът; успях „да вляза“ в света му и го преживях със сетивната памет на също пораснала в Ловеч. Тъканта му е повече настроение, отколкото разказ, и операторската работа на Рали Ралчев, очертаваща фин паралел между меланхолията на есента и прощаването с живота, заедно със саундтрака от валс, рок и кючек, играят много по-съществена роля за цялостното възприятие, отколкото сценарият. Неравният наратив е капризен и нелогичен като изблиците на паметта. Като нетърсещ съвършенство във формата бял стих за миналото, самотата и крехкостта на контакта с другия, с най-близкия. За твърде късното осъзнаване, едва в преддверието на смърттта, кой заема централно място в живота ни и кой остава в ролята на персонал. Непоръбен и препъващ се стих, но пък искрен в желанието си да потъне във времето назад и да го разбере, без да го преподрежда.

С „Не влизай в пререкания с персонала на банята“ Иван Черкелов затвърждава репутацията си на най-безкомпромисния автор от посттоталитарния период на българското кино. Безкомпромисен в избора на темите, които са винаги лично-екзистенциални, но и във формата, която никога не е лесносмилаема. Около филмите на Черкелов винаги се е вихрел дебатът за комуникативността на „най-масовото изкуство“, дълга на режисьора към зрителя (има ли такъв?) и докъде може да се простира авторската себевтораченост, особено когато сметката се плаща от държавния бюджет. Вероятно и този път единици зрители ще намерят път към екранните му умозрения. Което е жалко, защото въпреки драматургичните си проблеми „Не влизай в пререкания с персонала на банята“ е автентично огледало на апатията като национална черта, на троснатото общуване и невъзможността да изкажем чувствата си пред тези, които обичаме. На затихващите функции в изоставената провинция, на тенденцията за бягство от настоящето в миналото, където животът изглежда да е имал повече стойност. В този смисъл филмът е едно есеистично огледало на разклатената ни идентичност и на живота днес през мечтанието ни за вчера. За който съумее да се огледа в него.