Веселбата започва още от заглавието – дълъг фасон за кратък филм, който оповестява нещо средновековно, западно и католическо (вместо юнаци и змееве – рицари и дракони), но преведено или присадено у нас; нещо многосрично и високопарно, но всъщност умалително и домашно. Разказът, подет сериозно от дикторски глас, тръгва в рима и с желание за епос, а това, което виждат очите ни, веднага кривва от чутото („кон“, казва бардът, а пред нас се инати магаре; кобно черно куче изскача в повествованието, а на екрана се търкаля дундесто бяло пале...). И така – до очакваната поука в края. Жанрът „балада“ предполага и музика, и слово, и танц, и път, и легенда, и фолклор. И режисьорът и сценарист Сотир Гелев – с помощта, както винаги, на брат си Пенко (автор на облика на рисуваните герои и на красивите интериори и екстериори) и на Благой Димитров (анимация, музика, че и песен) – изпълнява тези изисквания с небрежна грация и пакостническа наслада.

В „Балада за самозвания рицар Желязко и огнедишащия дракон Димчо“ високото е безцеремонно забъркано с ниското (което няма как да стане без познаване и на двете) и формата, както казахме, танцува буен танц със съдържанието, в който двете повече се настъпват, за радост на наблюдаващите. Това веднага – и недидактично – увеличава поуките от една (хубаво нещо е честният труд) на минимум три (зад мита се крие бит; приказките и делата редовно се движат в обратни посоки) и прави невъзможно филмчето да се гледа между другото или да се тълкува еднозначно. Което е впечаляващо постижение за тази 23-минутна шега, далечно родствена с макароническите брътвежи на парцаливата „армия“ на Бранкалеоне, с мъжете в чорапогащи на Мел Брукс и с подвизите на търсачите на Светия Граал от „Монти Пайтън“. Минус пиперливостта и директните препратки към религия, история, социални проблеми и други филми, разбира се, защото „Балада...“ е за деца, а на тях за някои работи им е рано. Апропо: щастливо обстоятелство е, че авторите не смятат богатия речник за табу в общуването с най-малките, а тъкмо напротив. Тук тревата е тучна, десниците – корави, зората сипва, в барата плуват юрдечки и ако някой е опитен с меча, то той е „в бран кален“.

„Балада...“ излезе през май 2024 г. успоредно с едноименната книга на братята художници и заедно с нея разказва – игриво и неочаквано – за кризата на един ковач, който си наумява, че е далеч по-интересно да стане рицар, изковава си доспехи и тръгва да търси девици за спасяване и хали за надвиване. Ще кажем само, че до девици въобще не се стига, а единствената хала, която се изпречва пред нашия подстриган „на паница“ герой, повече дими, отколкото огнедиша. Разказвач е бардът Пейо, а Санчо Панса на Желязко е един безименен и безсловесен дребосък от работилницата му. Някои елементи от „Балада...“ са станали много сполучливи (хумористичната употреба на прийом като недостоверния разказвач; текстът; любопитните ракурси; ритъмът; поглежданията на персонажите през четвъртата стена; изобретеният от Желязко протовелосипед, който прилича на „разрязана надлъж карета“; далекоизточният червен дракон от съня му...), а други са сякаш по-ненацелени (ех, тази крава без виме и тези кокошки, които се движат като упоени; двуизмерният фон; липсата на интересни текстури и общият стерилен изглед; „космонавтските“ движения на човешките фигури – като кукли на конци, – и лицата почти без мимика; пълната липса на масовки... как фентъзи без масовки?). Крайният резултат обаче е малко съкровище.

Преди през 2001 г. първият филм от трилогията „Властелинът на пръстените“ да отприщи огромната вълна̀ от фентъзи на екрана, която запозна всички с този жанр, в България приказни мисии, магии и сражения гледахме в „Йо-хо-хо“ (1981), „13-ата годеница на принца“ (1987), „Приказка безкрай“ (1984), „Лабиринт“ (1986) и чешкия „Арабела“ по телевизията... И ето че в самия край на века от мътния хаос на прехода изникна „Магьосници“ (1999) – чепат отвсякъде, но смел опит не само за фентъзи, но и за независимо българско кино. Е, този опит беше на Сотир и Пенко Гелеви, които оттогава не са спирали да създават каквото ги радва в каквато си роля, област или стилистика пожелаят – било то телевизионни поредици за наука (продуценти и съавтори са на „Приказки за физиката“ и др.), комикси (да живее „Аракел“!), книги (поредицата за Илийчо и Август ми е любима, но има и куп още) или анимации (техните „Зоотроп“ и „Флорентинска нощ“ се наредиха сред твърде оскъдните български пълнометражни рисувани филми: след първопроходците от 80-те – Румен Петков с „Планетата на съкровищата“ и Доньо Донев с „Нарекохме ги Монтеки и Капулети“ – едва Анри Кулев с „Пук“ и „Меко казано“ възстанови крехката традиция десетилетия по-късно). Дано да продължат да дерзаят, независимо от вдиганата от драконите по пътя им пушилка.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.