Къде е (и дали съществува) границата между перформативността и автентичността? Вернер Херцог, ексцентричният стоик натуралист на германското кино, поставя по очарователно непретенциозен и оригинален начин именно този въпрос в новия си игрален филм – снимания нарочно от ръка като евтина документалка (или като нещо от времето на „Догма 95“) „Семейна Романтика ООД“. И въпреки че немецът така и не предоставя на зрителя удобни и ясни (дидактически поднесени) отговори, има нещо неустоимо в почти детското любопитство, с което, подвизавайки се и като оператор, се оставя да бъде очарован и пленен от обекта на своите кинематографични търсения. Тази страстна нагласа към живота и способността на киното да разкрива у него (по думите на Херцог) „екстатични истини“, надхвърлящи студената съвкупност от факти, излага на показ не само имплицитната враждебност на автора на „Тайната на Каспар Хаузер“ към т.нар. Cinéma vérité, но и вярата му, че дори в един „повърхностен“ (постмодерен) свят на привидности, на дигитални аватари и фалшиви новини все още може да се докоснем до нещо по-дълбоко.

Истинската сила на режисьора обаче (и това, което го разграничава от някой сантиментален реакционер) е фактът, че в „Семейна Романтика ООД“ той търси екзистенциални откровения именно в един на пръв поглед патологичен социален феномен, породен от нуждите на нашата високотехнологизирана епоха на отчуждение. Донякъде продължавайки концептуалната линия, подета в „Елате и вижте: бляновете на свързания свят“, Херцог веднага се опиянява от идеята за проекта, когато прочита интервю на своя приятел и бъдещ продуцент Рок Морин с Юичи Иши. В разговора японецът (играещ себе си във филма) разказва за фирмата си, истинската „Семейна романтика ООД“, която предлага на своите клиенти „актьори за всичко“. Тези хора могат да влязат в ролята на баща ви, защото „истинският“ е алкохолик и не го искате на сватбата си, или да се правят на група папараци, преследваща ви жадно, сякаш сте звезда, разхождаща се из улиците на Токио. В краен случай някой може дори да изиграе вас самите пред шефа ви – да му падне в краката и да моли за прошка за някоя ваша грешка.

Всичко това са сцени от филма, предполагаемо базирани на истински случки от живота на Иши, който в разговора с Морин споделя за един особено куриозен (от западна гледна точка) случай – разведена майка го наема да бъде „перфектният баща“ за нейната 12-годишна дъщеря и той влиза в тази роля за цели 8 години. По времето на интервюто (през 2017 г.) момичето все още не знае, че един от най-близките ѝ хора всъщност е актьор и не е ясно дали е разбрала впоследствие, но именно нейната история пленява въображението на Херцог. Той я преработва и поставя в центъра на филма, чийто лайтмотив по този начин се оказва темата за семейството и ролевите игри, които то неизбежно предполага. Режисьорът обаче не иска да осъжда всички волни и неволни лъжи, изричани с цел да запазим връзката си с най-близките ни хора. Вместо да критикува буржоазното лицемерие на семейството като социална институция, той по-скоро се възхищава на странната професия на Иши, тъй като във връзката на японеца с „дъщеря му“ (Махиро) Херцог открива една парадоксална автентичност. Придобиваме впечатлението, че героите му споделят някаква истина един за друг въпреки маските, които носят. С други думи, режисьорът се опитва да ни убеди, че пред очите ни се разгръща своеобразно чудо – ролите на Иши надхвърлят лъжливите фикции, които са ги породили, достигайки онази екстатична истинност, която не отговаря на фактите, но не е и лъжа.

Друг е въпросът обаче дали сме готови да повярваме на Херцог, тъй като в отношенията на японеца с неговите клиенти в крайна сметка става дума за пари. Бихме могли да си зададем въпроса какво ще стане, ако майката на Махиро спре изведнъж да плаща – дали Иши просто ще изчезне внезапно от живота на човек, с когото е прекарал толкова време, вместо, както той предлага накрая на филма, да си фалшифицира смъртта (от моя гледна точка два еднакво травмиращи варианта). Режисьорът обаче, отнесен във вихъра на собствените си естетически търсения, дори не се замисля за подобна етическа дилема.

И все пак е трудно да се отрече, че хибридната документално-игрална форма на „Семейна романтика ООД“ и наивността, с която Херцог страстно споделя своите екзистенциални откровения, са толкова очарователни, че зрителят забравя за концептуалните недостатъци на филма. Един образцов в това отношение момент от сюжета е, когато Иши отива в известния роботизиран хотел "Хен На" в Токио, за да разгледа човекоподобните машини, които обслужват посетителите му. Когато актьорът, цитирайки Филип К. Дик, пита съвсем сериозно един от мениджърите дали смята, че роботите сънуват, става ясно (за всеки, гледал интервютата или документалните проекти на режисьора), че по-скоро Херцог говори в този момент. Той използва случая да сподели своето предположение, че в бъдещето машини ще вършат работата на Иши – значи дори няма да е нужно да наемаш друго човешко същество, за да изпиташ нещо истинско или екстатично, и границата между реалност и фикция ще се размие напълно. От тази гледна точка следващата сцена синтезира идеята на целия филм – Иши (заедно с камерата) наблюдава внимателно една плуваща в огромен аквариум жълта риба-робот. Протяжната медитативност на кадъра провокира и изкушава зрителя за момент поне да забрави, че това не е истинско животно и натуралистично да се наслади на машината като на природен феномен. И все пак, въпреки че Херцог търпеливо хипнотизира сетивата ни, за да ни накара „автентично“ и доброволно да се излъжем, подходът му докрай оставя на всеки сам за себе си да реши до каква степен е готов да си затвори очите за фактите в името на творчески генерирания екстаз.