Вим Вендерс е направил обикновен филм. Обикновен американски филм с атлетични герои в лъснати до хлъзгавост диалози, които се изсулват от вниманието под звуците на приятна музика с елементи на неуместна епичност, докато събития, заявени като драматично големи, се разкриват – на фона на старателно подбрани луксозни екстериори и интериори – като драматично наивни и необосновани. Вендерс е автор на десетки филми и въпреки че далеч не всички имат с какво да се превърнат в култ или друг вид неизтляващо увлечение, мнозина от нас дължат именно на тях открития с ранга на личен житейски обрат: Мадредеуш, Буенависта, Пина, Салгадо. Но докато документалните му начинания продължават стабилния си, достоен ход и до днес, последното игрално, годно да извика по-дълбоки чувства и привързаности – “Хотел за милион долара” – датира отпреди 17 години. Така или иначе, дори най-заклетият почитател на Вендерс няма да познае него или себе си в “Потапяне”.

Филмът – с който на 22 септември бе открит фестивалът в Сан Себастиан –  адаптира едноименната книга на британския журналист Джей Ем Ледгард и явно наследява и доразвива главно проблемите ѝ. Алисия Викандер и Джеймс Макавой в главните роли, макар иначе да са способни актьори във възхода на силите си, изглеждат неправдоподобно заедно и изпълняват екранната си любов общо взето протоколно. Цялото интересно съдържание на разговорите им (има такова) и всичките им естествени жестове на нежност са пометени от позьорската самоувереност, която налагат сценарият и режисурата, от някаква напираща бомбастичност, която по същината си е фалшива.

Героинята на Викандер, Дани Флиндърс, е биоматематичка, която се занимава с най-дълбокото на океана, а нейният любим Джеймс Мор (всички ли Бондове трябва да са Джеймс?), срещнат в шикозен френски хотел, се представя за деец на неправителствения сектор. Тя е надарена с характеристики, които жените учени в холивудски филми трябва да притежават – очила, развлечени пуловери и страст по класическата музика, – и декорира екрана в дълги крупни планове, в които преиграва с въздишки и протяжни взирания в нищото. Той, за втори път през тази година (след физкултурно-дискотечния „Атомна блондинка“) е всъщност агент на британските тайни служби със специална мисия и лош късмет. Двете алфа създания се запознават, любят се, водят няколко разговора и поемат всеки към своята задача, дълбоко впечатлени един от друг: тя отива да се потопи до дъното на гренландските води с изследователска цел, той – да спъне джихадизма чрез акция в Сомалия. Експедицията на Джеймс почти веднага се проваля и той е пленен (от, то се знае, непонятно крякащо гъмжило), докато тази на Дани малко остава да се провали, защото тя толкова чака есемес от него, че не може да се съсредоточи в провеждането ѝ. Сред най-дразнещите черти на “Потапяне” е науката, употребена като панаирджийска магия: след известно словесно абракадабрене по биоматематически въпроси, момичето рискува живота си в свръхсложна свръхскъпа подводница, за да... загребе нещо като подводна китка от светещи растения и животни. Краткият уплах с повредата на системите на подводницата е толкова примитивна патерица за сюжета, че вместо да те приобщи, те обижда...

Някога се шегувахме, че заглавието на “До края на света” всъщност отразява времетраенето му, но дори и да си тръгвахме преди финала, с години обичахме филма заради осезаемото му вълшебство. Там лутанията по света със специална мисия изглеждаха волни, смислени. Тук те изглеждат произволни, недопечени. Какво търсят “някъде далеч” главните герои на “Потапяне”? Режисьорът, както стана ясно от съпътстващите материали и пресконференцията, е искал да обърне вниманието ни към Африка и дълбините на океана – два, според него, занемарени, но ключови района за човечеството. Но това, че ги е използвал преобладаващо като оправдание в една недообмислена розова история, надали е от помощ за някого. Вим Вендерс е направил обикновен филм и нищо в него –  нито рецитирането на Джон Дон, нито визуалното цитиране на Каспар Давид Фридрих или сънищата с катерене по щръкнал от плажа нормандски бункер – не може да прикрие с поезия или допълнителен смисъл реалните му измерения: напомпан патос, евтино многознайство, имитация на любов и на призвание. Вим Вендерс е направил филм, който за всеки друг би бил нелош среден резултат, но за него е падане от небето над Берлин.