ВЕНЕЦИЯ 2022: ГОДАР, КИНОТО


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2022: ГОДАР, КИНОТО

Венеция стана последният фестивал, посветил творба приживе на Жан-Люк Годар (1930-2022). В програмата Venezia classici един от документалните филми беше „Годар, киното“ на Сирил Льоти, направил световната си премиера тук. Филмът проследява кариерата на емблематичната фигура на „новата вълна“ и има претенции за негова окончателна биография. Творбата кани зрителите да станат свидетели на живота на великия режисьор. Идеята, че голяма част от предфилмовото му битие е неизвестно, е предпоставката за биографичния филм.

Създателите на филма се обръщат към Годар (който живя в уединение в Швейцария дълги години – до смъртта си на 13 септември 2022 г.) и се съгласява да се прави филм за него. По това време той подготвя свой собствен. Биографията му е позната на всички любители на киното: утвърждаването му като радикална и харизматична фигура с „До последен дъх“ (1960) с Жан-Пол Белмондо и Джийн Сибърг; връзката му с филмовото списание Cahiers Du Cinema; неговото приятелство и след това отчуждението от колегата му режисьор Франсоа Трюфо; приемането на маоизма в края на 60-те години. Въпреки това някои аспекти от кариерата на Годар изненадват Льоти: той не знае нищо за изключително амбициозния и експериментален телевизионен материал на Годар от 70-те години на миналия век.

Сирил Льоти е издател, който познава добре архивите. Разказвайки историята на Годар, той черпи изходен материал, който зрителите ще разпознаят от други филми. Има обаче и много редки кадри - по-специално архивното интервю от 1969 г., в което Годар говори за май 1968 г. и казва, че ще спре скоро да прави кино.

Новост е и заснемането на документалния филм от групата „Дзига Вертов“, към която Годар се присъединява в края на 60-те години на миналия век. Има „океан“ от архивни материали, от които режисьорът черпи. Годар носи филмова камера със себе си, където и да отиде, и определя живота си въз основа на заснетото.

Филмът се задълбочава в семейния произход на Годар и включва материали, описващи както неговия баща (богат швейцарски лекар), така и сестра му. Прозират обтегнати отношения на бъдещия режисьор с роднините му, буржоазно семейство, много отворено към изкуството, но към класическото, литературата и живописта. Киното не се смята за истинско изкуство.

Социолози, филмови критици и биографи разказват анекдоти, правят анализи. Льоти успява да разговаря с много от неговите приятели, любовници и сътрудници. Сред актрисите му са Марина Влади, Натали Бай, Хана Шигула.

Самият Годар не се появява във филма. Нито режисьорите, вдъхновени от работата му. Но има изобилно количество откъси от неговите филми - от „До последен дъх“ до „Презрението“, до неговия директен политически период „Дзига-Вертов“, епичния му видеопроект „История на киното“.

Жан-Люк Годар променя киното през 60-те години на миналия век, прави от него изкуство, дава на света над 140 филма, докато самият той остава енигматичен. Покорява с начина, по който си играе с кинематографичните форми. Чрез интервюта с режисьори и филмови критици стават ясни изборите, направени от Годар в историческия контекст. Във филма се казва, че „ако искате да опознаете първата половина на 60-те, трябва да минете през Годар“. Произведенията му резонират с обществото, говорят за текущи събития, които се променят толкова бързо, колкото светът извън тях.

Филмът отвежда отвъд клишетата на един мит, понякога карикатурен, за да срещне с човек, който е по-сантиментален, отколкото изглежда. Откъде произлиза славата му? Разбира се, от легендарните му филми, но и от самия него. Той е публична личност и в същото време обвит в мистерия. Филмът се фокусира повече върху човека, отколкото върху неговото кино, но когато става дума за Годар, двете се сливат.

„Годар, киното“ се опитва да очертае границата между човека Годар – мълчалив, срамежлив, и режисьора Годар, изпълнен със смели жестове, които оказват значително влияние върху самото кино. Личните подробности, начинът, по който подклажда репликите на актьорите на снимачната площадка, неспособността му да поддържа здрави взаимоотношения извън киното, са интересни.

Годар неуморно се опитва да пренапише езика на киното. Специалистите във филма, в любовта си към режисьора, се задъхват в собствените си оценки, за да осигурят по-нюансиран портрет за мястото на Годар в света на киното.

Проблемът с него е, че е прекалено добър, за да позволи честна оценка. Филмът е толкова зает да възхвалява гения му, че понякога се губи представа къде е истинското място на неговото кино.

Френската „нова вълна“ вече е започнала с филмите на Франсоа Трюфо („400-те удара“ е също толкова влиятелен и новаторски като „До последен дъх“) и Аньес Варда, има и някои фантастични предшественици (Жан Виго и Жан Реноар). Да се приписва началото ѝ с „До последен дъх“ е исорически неточно. Филмите на Годар не са поставени в по-широк френски контекст. Самият Льоти е тийнейджър, когато за първи път ги открива: „Аз не съм голям фен на неговото творчество. Интересува ме характерът му. Очарован съм от човека и неговите противоречия, от способността му да работи и мисли“, казва той.

Тези, които го познават, често се позовават на хумора на Годар. Включени са няколко мимолетни сцени как размахва тенис ракета в кухнята си, приличайки малко на Жак Тати, но много малко от наличните кадри показват по-ведрата му страна. „Много хора във филма говорят за неговия смях, но няма почти нищо в архива, което да го докаже“, отбелязва Льоти.

Режисьорът интервюира онези, които са работили с Жан-Люк. Той разговаря с тях за преживяванията им с него извън камерата. Подчертава човешката страна на Годар чрез изявления, направени от роднини, приятели и бивши партньори както чрез архиви, така и чрез възстановки.

Годар беше изолирана фигура. Повечето от неговите съвременници от „новата вълна“ са покойници. Очевидно Годар беше сам. Той искаше да бъде сам. Признат е за една от най-влиятелните фигури в новата филмова история, но дали творчеството му все още се харесва на младата публика?

Възрастните зрители го боготворят, но влиянието му намалява. Льоти се надява „Годар, киното“ да върне режисьора на мястото, което му се полага. Обичан или мразен, Жан-Люк Годар остава легенда.