ВЕНЕЦИЯ 2022: БАНШИТАТА ОТ ИНИШЪРИН


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2022: БАНШИТАТА ОТ ИНИШЪРИН

Заковах се на мястото си в кинозалата, когато чух нашата народна песен „Тодоро, Тодоро“ още в първия кадър на ирландския филм „Баншитата от Инишърин“ на британеца от ирландски произход Мартин Макдона, който след „Три билборда извън града“ отново се състезава за „Златен лъв“. Драматург, сценарист, режисьор, той отива в родината си, на остров край западното крайбрежие на Ирландия, и създава драма с горчив хумор и философско напрежение.

Годината е 1923-та. Няма електричество или транспорт освен каруци, теглени от животни. Падрик върви по пътека, за да вземе дългодишния си приятел Колм и както всеки ден да слязат до селската кръчма за бира. Последният внезапно решава да прекрати приятелството им и моли да не се говори с него. Той се концентрира в композирането на песен на своята цигулка, няма време за губене със скучни приятели. Падрик, зашеметен и в недоумение, не приема този отказ и се опитва да поправи връзката, подпомаган от сестра си.

Животът на острова, вече оскъден на емоции и цели, става още по-непоносим. Отначало изглежда като комедия на абсурда, написана от Бекет: двама мъже, които някога са били приятели, се карат без точна причина и ситуацията постепенно се изражда, за да стигне до кървави, почти ужасяващи реплики. Тогава ритъмът става трагичен, почти неизбежен, като в ирландска балада. Трагикомичните събития във филма се въртят около скуката. „Два часа говориш за изпражненията на магарето си. Скучен си“, казва Колм. „Имам чувството, че времето изтича – продължава той, отегчен, културен, цигулар, любител на музиката и малко арогантен – и искам да го използвам максимално.“ Пропастта  между показната култура, прикритото високомерие на тези, които имат какво да кажат, може би защото са по-образовани, контрастира с добротата и спокойствието и тоталната липса на аргументи. Има скучни места, скучни хора, скучни теми. А най-лошото е, когато и трите стават едновременно.

„Баншитата от Инишърин” разказва микрокосмос в почти средновековно село, където времето е спряло. Има кръчма, бакалски клюки, има го лудия, наранената гордост и съжаленията за миналото, депресията. Оригиналната балада е сред спиращи дъха пейзажи, стръмни скали с изглед към морето, големи халби бира и шери, кози, магарета. В Инишърин всичко е в застой, хората са заседнали в ежедневна безизходица, от която сякаш искат да излязат.

Има много смях, както винаги при Макдона (добър е дори в използването на жестове и моменти). Той се цели в малоумните. Съсредоточава се в начина, по който глупаците управляват вътрешния си свят, без да разбират добре външния. Те си изграждат собствена визия за нещата и така създават своите сантиментални реакции. Зрителят също е покорен и трогнат от злополуките на тези идиоти и как се борят да осмислят събитията, на които са жертва.

Изглежда, че единствените, които разбират, надарени със спокойствие и чувствителност, са животните: кучето бордер коли на Колм, магарето на Падрик, скитащите кози, коне и крави гледат накрая главния герой от прозореца с очи, които разказват цялата тъга на света. Филмът започва като комедия - ироничен, остроумен, грациозен, за да прерастне в драма.

Колм предупреждава, че ако Падрик продължи да говори с него, ще си отреже показалеца, основен за цигуларите, след което и всички останали пръсти на ръката. Първоначално заплахата звучи налудничаво и непостижимо, но ситуацията непредсказуемо се влошава. Изначално смешната история скоро става сериозна и въвлича малкото жители на целия остров. Мартин Макдона режисира приказка, понякога черна, изпъстрена от смешни и параноични диалози на мрачни и странни герои. Британският режисьор, тук и сценарист, е майстор на парадокса и пише остри, язвителни, комични, трагични, гротескни, странни диалози. Филмът искри от тях. Очевидно странен в началото си, но способен да доведе зрителя до изненадващ край благодарение на чувствителния сценарий, перфектен в дозирането на бавните ритми, необходими за изграждането на уникални и оригинални герои.

След своя „В Брюж“ (2008), където за първи път събира Колин Фарел и Брендън Глийсън, Макдона ги среща отново тук. Техният красив дует излъчва наслада - тъжните вежди на Падрик (Фарел) и невероятно изразителната муцуна на Колм (Глийсън) са неотразими. Макдона потапя дуото Фарел-Глийсън във ветровития и див пейзаж на ирландски остров и в разказ, белязан от безизходица, от очакването за предстоящо драматично събитие. Всеки от останалите изпълнители по свой начин точно предава темата на филма и са в пълна хармония помежду си. Бари Кьоеган, любимият актьор на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос, е точното попадение за ролята на селския луд. Изразителната  камера на Бен Дейвис добре съчетава оловните тонове на небесата със сърцата на скучните мъже, които обитават Инишърин.

Филмът е по-успешен в началната сюрреалистична и забавна част на филма, когато се предпочита мълчанието пред думите или се описват колоритните обитатели на селото, както и онази смесица от лудост, инат и мистерия. Ирландия не иска да предаде корените си, от които се чувства задушена. Мартин Макдона има неповторим хумор, екзистенциален разказ, чувствителен стил. Той умело смесва разказвателни нива, предлага забавни и пълни с ирония моменти, редуващи се с мрачни и смущаващи пасажи.

Пригответе се да се смеете и да плачете едновременно в този филм между фарса и трагедията, за да ви се услади и уловите смисъла и на нашата „Тодоро, Тодоро“.