За някои момичета блянът да се завърнат в минало, познато само от вестникарски изрезки и филми, може да се превърне в реалност. Поне така твърди новият филм на Едгар Райт („Скот Пилигрим срещу света“, „Бейби Драйвър“), който едва дочака своята отложена премиера извън конкурсната програма на Венеция. Най-новото попълнение в неговата филмография носи знаменателното заглавие „Снощи в Сохо“, тъй като главната му героиня се оказва на необичайно място в подземията на лондонския квартал на театрите. През 60-те години обаче сега лъскавото Сохо е бил квартал на червените фенери и кабаретен център на английската столица.

Райт има славата на всеобщ любимец, харесващ се както на арт, така и на мейнстрийм киносредите, тъй като сценариите му са добре оформени, диалозите – динамични, а методът му на разказване – изпипан до съвършенство спрямо класически типове наративна структура. Въпреки че британецът изброява филми като „Не поглеждай сега“ на Николас Роуг и „Отвращение“ на Роман Полански като вдъхновение за най-новия си трилър, „Снощи в Сохо“ не успява да предаде нито частица от дълбокия ужас и екзистенциалния залог на тези примери. Затова и е по-добре да си представим филма като история за съзряване, която бавно, но сигурно се превръща в хорър филм.

Младата надежда на новозеландското кино Томасин Макензи („Джоджо Заека“) се превъплъщава в ролята на Елоиз – скромно момиче от Корнуол с голяма мечта: а именно - да стане моден дизайнер. Отгледана от баба си в английската провинция, Елоиз е изцяло в плен на един въображаем Лондон, който да я спаси от монотонното ежедневие и от посттравматичния стрес след самоубийството на майка ѝ. Макар да изглежда съвсем обикновена, девойката има някаква дарба (или „специален талант“, както я нарича баба ѝ), която я прави свръхчувствителна към места, енергии и… призраци. За тази ѝ способност филмът изобщо не дава никакъв контекст и вместо това си служи с недомлъвки и игри с огледални отражения, в които следва да разпознаем въпросните призраци. Враждебната среда в иначе престижната Лондонска художествена академия (UAL) и ежедневните прояви на женомразка микроагресия бързо разомагьосват фантастичния образ на Лондон като земен рай за всяко младо момиче и героинята решава, че чисто и просто принадлежи на друга епоха.

В основата на филма стои една обидна наивност, която сценарият привижда в главната героиня, и разбира се, наказанието не закъснява. Когато по някакъв необясним, но кинематографично магичен начин Елоиз се пренася в Лондон през 60-те, сънищата ѝ се разгръщат като отделни филми, на които е единствен зрител. Така тя става свидетел на възхода и падението на Санди (Аня Тейлър-Джой), чийто образ е сътворен по калъп на мъжкото желание. И Санди е момиче с мечта – да стане певица в престижното „Кафе дьо Пари“ – и макар детерминираността ѝ да превърне тази мечта в реална професия да има потенциал да превърне фигурата ѝ в еманципирана жена, която се възползва от слабите места в бизнеса на забавленията, нейното настоятелно самочувствие, в съчетание със сляпо доверие, я превръща в поредната марионетка за мениджъра ѝ, който става неин сводник, и за работодателите ѝ, които се оказват нейни клиенти в леглото.

Въпреки че „Снощи в Сохо“ се опитва да изгради солидни женски образи със здрава и подкрепяща връзка помежду си (за това усилие аплодирам Райт), все пак и двете героини са до болка наивни и изоборите, които правят, изглеждат лишени от всякакъв контекст. Опитите на Райт да задълбочи вниманието си към женската сексуалност и да донесе допълнително овластяване на женските си субекти също не успява, защото много скоро желанието и на Санди, и на Елоиз се оказва претопено в мъжко такова. И то не от добронамерения вид.

Наративът е изграден по изключително стриктен начин, така че да разгръща своите следствия едно след друго и да подготви зрителя за голямо разкритие, което преобръща (уж) всички опити да познаеш какво следва. Подобно надиграване със зрителя е не по-малко наивно от самите героини, но още повече последствията от разкритието кой е наистина „лошият“ във филма не са в полза на неговия феминистки прочит.

Без да разкривам детайли, ще си позволя да кажа, че „Снощи в Сохо“ има неочаквано много прилики с елементите на „Момиче с потенциал“, за които носителката на „Оскар” Емералд Фенел се сблъска с критики, открояващи неспособността на филма да се справи с преработката на скръб. Всъщност за Фенел беше важно фокусът да пада върху скръбта по чуждата болка, чиято неутолимост, от своя страна, свидетелства за нездравото психично положение на героинята ѝ Каси. Затова и месианският комплекс на Каси може лесно да се свърже с психически проблеми и изместване на собствените ѝ травми върху чуждите такива всеки път, когато тя подлъгва мъжете да покажат най-лошата версия на себе си. В случая на Едгар Райт обаче положението изобщо не е толкова емоционално нюансирано. Във втората си половина филмът откровено борави с теми като изнасилване и отмъщенческо насилие, но по много по-посредствен начин, в който не остава място за същинската травма и нейното преработване (което в случая, за разлика от „Момиче с потенциал“, е наративно представено като възможно).

Най-впечатляващите моменти от филма са тези, които свързват хронотопите на сегашно и минало време през фантастични монтажи, без значение дали идеализирани или в кошмарен вид. Едгар Райт борави майсторски с идеята за време-пространство и най-вече с представата за травмата, попила в дадено пространство през времената. Затова и кварталът Сохо, в очите на режисьора, може да бъде средище на магични и ужасни събития. Визуално този потенциал е хванат посредством монтажните подходи, чиято размяна на един и същ предмет в различните времена е доведена до съвършенство. Що се отнася до емоционалните и характерологични преходи, Райт не се справя достатъчно добре. За неговите героини порастването представлява рязък скок от незнание и наивитет към жесток и агресивен цинизъм – качества, които, от една страна, ще попречат на много зрители да емпатизират докрай на тези героини, а от друга, преповтарят системното смачкване на женските персонажи в кутийки с крайно противоположни епитети.